Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Само след минута-две дочу тичащи стъпки и високи гласове, които приближаваха. Меткалф не беше в състояние да определи точно откъде идват. Патрулният наряд можеше да е на хребета, а ако се бяха спуснали в падината, щяха да забележат изпочупения лед на повърхността на потока. Той щеше да ги доведе до мястото, където се криеше, където лежеше, целият треперейки, защото тялото му наистина яко трепереше.

В следващия миг прокънтя изстрел. Така и не разбра от какво разстояние.

— Той е там! Виждам го! — викаше най-младият от патрулите, който го забеляза пръв. Беше селски момък, диалектът му го издаваше.

— Какви ги дрънкаш?

— Ето там! Вася, тъпако, ей там!

— С автомата, идиот такъв, не с пистолета.

Дали го бяха забелязали? Дали сивото му палто не се провиждаше между клоните? Той се сви. Какво можеше да стори? Ако бяха сбъркали, най-глупавото от негова страна би било да се измъкне от убежището си и да привлече вниманието им. Но ако не грешаха, ако някой от тях наистина го бе мярнал и сега подготвяше автомата си за стрелба, беше мъртъв. Добре прицелен изстрел в главата стигаше.

— Добре — каза младежът.

Меткалф не беше религиозен, но усети, че се моли на Господ да са достатъчно далеч, за да не го улучат. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Сърцето му щеше да изскочи.

Изстрелът проехтя, огласяйки гората.

До него не достигна никакъв куршум. Вероятно беше стреляно в грешна посока.

— Пропусна — дочу глас на възрастен.

— Видях го! — отговори младежът. — Видях очертанията му. Бяха съвсем ясни.

— Идиот — кресна старшият. — Било е сърна!

— Не беше сърна!

Намеси се още един глас на третия член на наряда.

— Артьом е прав. Било е сърна, а нищо чудно да е било елен. Но пропусна.

— Знам как изглежда елен! — възрази младокът. Докато бях момче, ходех често на лов.

— Ти още си момче и току-що стреля по елен, но не го уцели.

— Добре, добре, както кажете. Било е елен — съгласи се младежът, — но съм сигурен, че видях човек. Знам разликата между човек и елен.

Възраженията му бяха посрещнати със смях от останалите.

От обидения глас на новобранеца и подигравките на другарите му стана ясно, че бяха отпаднали подозренията им за присъствието на човек, който бяга през гората.

— Хареса ли малкото ловно приключение, Саша? След като ни накара да тичаме двайсет километра през проклети те шубраци? Според мен за тая вечер спортуването ни бе достатъчно. Студено е, а и смяната ни свършва.

— Кучешки студ — съгласи се другият патрул. — „Орденът Сталин“ се връчва на другаря Шубенцов за смелия му опит да хване и ликвидира елен контрареволюционер въпреки съпротивата на неговите поддръжници кулаци. Хайде да се измитаме.

Дълго, поне половин час, макар че бе изгубил чувството си за време, Меткалф остана затрупан под вейките, листата и снега, преди да посмее да се измъкне. Чу как патрулите от НКВД си тръгнаха, разговаряйки оживено. Те не спираха да се закачат с младока, който пръв забеляза Меткалф. Новобранецът май наистина беше стрелял срещу елен, което бе щастливо стечение на обстоятелствата за Меткалф. Те останаха с впечатлението, че през гората е бягал елен, а не човек. Вече не вярваха на новобранеца, който пръв забеляза Меткалф, макар да беше мярнал само силуета му от далечно разстояние. Но Меткалф реши да изчака за всеки случай, докато се увери, че не е останал никой от патрулите. Ако мястото им бе заела следващата смяна, той не долови никакъв признак за това.

Крайниците му бяха вкочанени и обездвижени, но започна да усеща вече краката си. Кратката почивка му се отрази добре. С огромни усилия той успя да се вдигне на крака, олюлявайки се върху леда, снега и мъртвите листа. Беше премръзнал и изтощен, но задължително трябваше да се махне оттук. За щастие, нощното небе малко просветна. Луната светеше слабо и той можеше да се ориентира. С помощта на компаса и фенерчето тръгна през гората към дачата, като през всичкото време беше нащрек за патрули. Налагаше се да импровизира, за да се добере до Москва, а дачата беше най-подходящото място за това. Имаше автомобили и ако се наложеше, можеше да открадне някой от тях. Все някой от гостите щеше да си тръгне към града и той да се възползва.

Репутацията му на бонвиван щеше да е от полза, за да обясни окаяния си външен вид. Можеше да се направи на глупак и да каже, че е излязъл с момиче, че е бил мъртво пиян, паднал е и се е изпоцапал и изподрал… Винаги имаше начин да се съчини някаква достоверна история. Ако съпругата на посланика беше още там, а нямаше как да не е там, след като имаха гости за уикенда, щеше да повярва, тъй като беше чувала доста пикантни клюки за него. Тя го видя, като си тръгваше, но едва ли би се учудила, ако узнаеше, че е бил с жена…