— Там няма пътека.
— Знам.
— Няма да е лесно. По-добре да се връщаме.
— Трябва да намеря нещо. Няма да отнеме дълго време.
Скоро стигна до дървото, белязано с червена боя, и позна къде се намират.
— Почакай за минутка.
Слезе от коня и започна да търси мястото, където струпа клони и мъх, за да скрие радиостанцията. Но онова, което видя, беше неочаквано. Беше разчистено до гола почва, огромният плосък камък — отместен, а дупката, изкопана от Роджър, зееше празна. Радиостанцията я нямаше.
Меткалф веднага се досети какво се е случило и се ужаси. Новобранецът от патрулната група се е върнал по стъпките си. Нямаше друго обяснение. Засегнат от подигравките на по-старшите, е решил да докаже, че видяното от него не е било елен. Претърсил е гората. Радиостанцията беше скрита добре, но той е съсредоточил вниманието си към мястото, където първоначално беше забелязал нарушителя, и по някакъв начин я беше открил. Извадил е апарата победоносно пред очите на другарите си, доказвайки, че е бил прав през всичкото време, и така си е отмъстил за обидите. А това означаваше, че сега патрулът от НКВД са наясно какво са преследвали през гората — не елен, не обикновен нарушител, а шпионин. Истински шпионин — разкритие, което щеше да им донесе повишение и да предизвика ефекта на бомба в щабквартирата на НКВД на „Лубянка“. Модерна радиостанция, британско производство! Доказателство, че в Москва действат шпиони! На „Лубянка“ лампите сигурно бяха светили през цялата нощ, имало е извънредни заседания, неистови телефонни обаждания, спешни повиквания.
Изведнъж всичко се обърна. НКВД щеше да организира хайка за шпионин или за шпионска мрежа, като при хлебарките — щом се появи една, без съмнение има още.
За него не беше безопасно да стои на мястото, където бяха открили радиостанцията. Щяха да изпратят хора да дебнат скришом за шпионина, когато се върне. Като при престъпниците, за които се твърди, че винаги се връщат на местопрестъплението.
Трябваше да се измита оттук час по-скоро!
Меткалф се върна бързо при Лана и конете. Метна се на седлото. Тя явно забеляза, че е напрегнат.
— Скъпи, какво не е наред?
— Нищо — отговори той сдържано. Пое поводите, за да потегли конят обратно през гората към пътеката. След няколко секунди добави: — Нищо не е наред.
Лана се вторачи в него, после кимна разбиращо.
— Добре дошъл в СССР — каза тя с мрачна, многозначителна усмивка.
Върнаха се на пътеката и потеглиха обратно към дачата. Сега водеше Меткалф. Пред конюшнята слязоха от конете и ги вкараха вътре. Лана напълни кофа с вода от чешмата с ръчна помпа. Конят й я изпи жадно. После наля още една кофа вода и я постави пред коня на Меткалф, той също утоли жаждата си. Животните я познаваха, доверяваха й се. Тя свали седлото и го отръска, преди да го закачи, махна юздата и я прибра на мястото й. Работеше бързо, с вещина и през всичкото време му гукаше гальовно, галеше го. Откачи хавлиена кърпа от закачалката и избърса нежно коня, за да възстанови кръвообращението на гърба му. После започна да го реши с мека четка. Меткалф направи същото. Работеха мълчаливо, но това не беше неловко мълчание. Усещаше се съпричастност, като при стари приятели, които нямат нужда да говорят. След като прегледа копитата на коня за камъчета, тя го отведе в клетката му.
Докато той затваряше клетката на другия кон, забеляза, че тя се бе доближила до него, сякаш искаше да му каже нещо.
Вдигна нагоре към него глава, а очите й бяха пълни със сълзи. Протегна и двете си ръце и обгърна с тях лицето му. Устните й се разтвориха, когато докоснаха неговите. Усещаше влагата от сълзите й, които се стичаха по кожата му. Цялата трепереше. Свали ръцете й и започна да я прегръща, да я милва, докато се целуваха със страст, която го удивляваше. Притисна я силно към себе си. Ръцете й масажираха таза и хълбоците му, а той доближи едната си ръка към гърдите й. Изведнъж тя се дръпна от него.
— О, Боже, Стива — прошепна с тъжен глас. — Вземи ме. Моля, те. Люби ме.
За легло им послужи конски чул, метнат набързо върху няколко бали слама. Беше твърдо и не много удобно, но в изблика на неустоима страст не забелязваха нищо. Любиха се бързо и без да продумат, полуразсъблечени. Също толкова бързо се облякоха от страх да не ги заварят. Докато се обличаше, Лана изтананика нещо.
— Какво беше това? — попита Меткалф.
— Кое какво беше!
— Тази песен. Прозвуча ми познато.
Тя се засмя.
— Колко силни са ръцете ти, когато ме прегръщаш.! По някаква причина тази песен изплува в съзнанието ми.
Читать дальше