Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— О, Господи, Лана, дорогая. Какъв ли ужас си изпитала.

— Сигурно е прочел страха по лицето ми. Не мога да пазя самообладание. Веднага се изчервявам, не ме бива да крия чувствата си. Нищо не казах, направих се, че знам за какво говори, но той усещаше ужаса ми. Боже мой, Стива! Каза, че имало още писма в досието, имена, за които Сталин не знаел. СС, довери ми той, обича да разполага с компрометираща информация и да я използва, когато се наложи, като коз при игра на карти.

— Копелето те е заплашило.

— Но нищо вулгарно, Стива. Нищо явно. Всичко беше спокойно, изтънчено и недоизказано. Фон Шюслер заяви, че не вижда причина, поради която тази изобличителна информация трябва да попада в ръцете на НКВД. Миналото си е минало — каза ми той и после ме попита съвсем спокойно дали не намирам всичко това за любопитно.

— Колкото и изтънчено да се е държал, той явно те е изнудвал.

— И видиш ли, той само желаел да ме заведе на вечеря.

Намирал ме за интересна и искал да се опознаем.

— Това копеле Разбира се!

Сега му стана ясно, призля му.

— Естествено, аз отидох на вечеря с него. И отново на следващата вечер.

— Нямала си избор — каза й Меткалф нежно. — Не е било възможно да откажеш.

Тя сви рамене.

— Бих направила всичко да опазя баща си. Както би постъпил и татко, за да предпази мен. Дори ако това означава да прекарвам нощите с мъж, който е досаден или отблъскващ за мен. Ние, руснаците, често правим далеч по-отвратителни неща, за да спасим любимите си хора. Хората лъжат и стават предатели, доносничат за най-близките си приятели в НКВД. Други отиват в гулаг. Получават куршуми в тила. Това, че спя с Рудолф фон Шюслер, е най-малкото, което мога да направя. Готова съм и на още по-ужасни неща, ако се наложи, за да спася живота на баща си.

— Когато дойдох при теб зад кулисите в Болшой, ти се уплаши, нали?

Тя го погледна и Меткалф видя как сълзите се стичат по бузите й.

— Там е пълно с доносници и клюкари. Ако стигне до него и една думичка, че бившият ми американски любовник се е върнал в Москва, се страхувам, че ревността му може да избие в ярост. И той може да изпълни заплахата си. Ще хвърли баща ми на онези вълци в НКВД. О, Стива, обичам те колкото самия живот. Но не можем да бъдем заедно.

Меткалф почти не чуваше какво му говори. Умът му трескаво работеше, сменяше като в калейдоскоп подвижните парченца цветно стъкло и ги съединяваше в пореден модел, едно след друго. Бащата на Лана, виден генерал от съветската армия, оттеглил се от активна служба, но все още на работа в Комисариата на отбраната. Германският й любовник, човек, близък с посланика на нацистите Фон Шуленбург. Необичайна верига от брънки, свързани от амбиция, принуда и сила. Верига, с която бе окована любимата му Лана, но не беше ли верига, която можеше да се използва!

Дали Корки не беше имал именно това предвид?

Пулсът на Меткалф се ускори. Изправи се, наведе се над нея, обгърна я с ръце, за да я утеши. Тя се отпусна в прегръдките му, сякаш се разтвори в него, а тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Минутите минаваха. Той я държеше, тя плачеше. Нищо друго не желаеше повече от това да държи в ръцете си Лана, а в интерес на истината, той не можеше за момента да направи нищо повече за нея, освен да я държи. Това бе всичко, което желаеше и тя. Все още притиснати един в друг, тя наруши мълчанието:

— Знаеш ли, любими мой, никой не може да ми помогне, както никой не може да помогне на моя народ.

— Може и да не е така — каза Меткалф, а мислите му блуждаеха. — Може и да не е така.

Симфонията от миризми изпълни цигуларя, както ставаше винаги, когато излезеше някъде и особено на непознато място. Подушваше крема „Нивея“, който дребничкият бюрократ явно използваше вместо сапун за бръснене, тютюна му за лула „Обел“, тоника за коса с розмарин, с който си мажеше темето в напразен опит да предотврати оплешивяването си, но беше твърде късно. Усещаше миризмата на вакса, с която консулският служител си беше лъснал обувките. Разпозна маркато „Ердал“, която се продавашес безплатни картички за детелини или глайдери или любимите му исторически животни. Спомни си с удоволствие красивите цветни рисунки на динозавър, археоптерикс, плезиозавър, подскачащи в праисторическата биоценоза. Това бе един от малкото щастливи спомени от детството му.

За жалост повечето от миризмите, които атакуваха чувствителната му носова мембрана, бяха далеч от приятни. Той подушваше следите от мъчителния за храносмилането на бюрократа обяд. Мъжът беше ял наденица с туршия от зеле и беше изпуснал газове, малко преди цигуларят да влезе. Те се бяха разнесли до голяма степен, но не съвсем.