Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Колко време ще ви е необходимо? — попита Клайст. — Интересуват ме само имената на британците и американците, които са пристигнали в Москва през последните седем дни. Едва ли са много.

Цигуларят искаше да знае само дали някой си Даниел Ейхен е пристигнал в Москва през последните няколко дни.

Разбира се, беше напълно възможно, дори по-вероятно Ейхен да е влязъл под друго име. Но по какъвто и начин да беше пристигнал шпионинът в страната, един списък беше добро начало. Той щеше да скъси значително времето му да обикаля от хотел в хотел, да разпитва за новопристигнали гости, да прави очни ставки.

Разговорът му с този човек беше загуба на ценно време, но военният аташе генерал Ернст Кьостринг, с когото всъщност трябваше да се срещне, нямаше да е в града почти през целия ден и го помоли да предаде искането си на този подлизурко.

Чиновникът, изглежда имаше готови извинения за всичко, беше майстор по отношение на протакането — едно от уменията, които владееха повечето служители в германското външно министерство. За десет минути той изля истински порой от причини, с които се обосноваваше защо не може да помогне. Клайст често се сблъскваше с подобно отношение от външнополитическите служби, особено когато си имаха работа с СД, която ненавиждаха.

На Клайст не му пукаше от това, че мразят СД. Това, че се страхуваха от СД, беше дори от полза. Така стояха нещата и с това дребно чиновниче, ухаещо на тоник за коса с розмарин и пръдня: Той ме презира, но го е шубе от мен. Подобни писарушки с отпуснати задници и дребни душички го отвращаваха. Те бяха страхливи и обидчиви, мислеха се за по-важни от хора като цигуларя, но в действителност не бяха нищо повече от врабчета, които се носеха във въздушната струя на орела, мишки, които се криеха в бърлогата на лъва. Тия виртуози на бумащината, колко сиво бе ежедневието им, колко нищожен животът им. Те не разбираха и никога не можеха да разберат съвършенството, което Клайст и неговият наставник Райнхард Тристан Еуген Хайдрих познаваха: възвишеността от красивата музика, която просълзява. Или също толкова възвишеното чувство от отнемането на живот, което бе друг вид музика: отмерена, ритмична, контролирана, изискваща не само умение, но и инстинкт, талант.

Клайст не можеше да устои на изкушението да се вторачи в гърлото на чиновника, докато той преглъщаше и се оправдаваше защо е невъзможно да изпълни искането му. Как те не могат да помогнат НКВД да изготви такъв списък, как не могат да си сътрудничат със съветското разузнаване, което работело срещу тях, подозирали ги, независимо от официалните твърдения за политиката им… Клайст наблюдаваше как мърда адамовата ябълка на човека, тироидният хрущял на ларинкса му, сухожилията и меката фасция. Бяха толкова уязвими, податливи. За миг си представи как увива около месестото му гърло студената, изключително гъвкава струна, как я пристяга победоносно, как прекъсва достъпа на въздух и слага край на всичките тия глупости! Клайст забеляза островърхия нож за хартия, който стърчеше от бюрото на чиновника, и си представи как го забива в очните ябълки на тоя бъбривец и в меката тъкан на мозъка му.

Но изведнъж бюрократът като че ли долови в изражението на цигуларя някакъв издайнически проблясък от неговите зловещи блянове, защото Клайст видя как зениците му се свиха, как мигането му зачести и как най-неочаквано тонът му стана услужлив.

— …което не означава, че нямаме връзки тук, в Москва — набързо смотолеви чиновникът. — Можем да предложим подкупи на съответните власти, на нашите колеги в съветското външно министерство. Те разполагат със списък на всички, които пристигат в страната им.

— Отлично — каза Клайст. — Кога мога да получа списъка?

Бюрократът преглътна, макар че се мъчеше да прикрие притеснението си с любезничене.

— Мисля, че по-късно тази седмица ще можем да…

— Днес. Списъкът ми трябва днес.

Кръвта се дръпна от лицето на мъжа.

— Но, разбира се, хер хауптщурмфюрер. Ще направя всичко възможно.

— И ако не ви се стори прекалено, бих помолил да ми намерите стая, където да свиря на цигулка, докато чакам.

— Разбира се, хер хауптщурмфюрер. Защо не използвате кабинета ми?

— Велики Исусе, Гръмовержец, какво е станало с теб? — избуботи Тед Бишъп, когато Меткалф влезе във фоайето на „Метропол“. — Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. По-зле и от хотелската ти стая, след като момчетата от НКВД я претършуваха.