Доближавайки вилата, той стигна до конюшнята, която видя през верандата. Тук посолството гледаше коне. А той можеше да преспи до сутринта, без да се налага да отговаря на въпроси. Влезе вътре, внимавайки да не събуди животните.
Но конете моментално се размърдаха и започнаха да пръхтят неспокойно. Вътре светеше фенер, вероятно заради конете. Светлината му беше мъждукаща и жълта. Имаше десет клетки, но само три коня — великолепни арабски коне, два черни и един кафяв. Единият изцвили. Бяха красиви, но страхливи животни и ако не успееше да ги успокои, те щяха да вдигнат шум и да събудят гостите и домакините в дачата. Един след друг трите коня се изправиха на крака, пръхтяха с ноздрите си и извиваха шиите си. Бяха с наострени уши. Меткалф приближи внимателно първия, не откъм гърба, за да не го уплаши, а отстрани. Заговори му нежно и тихо. Конят издаде нисък звук, когато Меткалф започна да го гали по шията, раменете и хълбоците. След няколко минути животното се успокои. Ушите му се върнаха в нормално положение, а долната му челюст се отпусна. Останалите също се усмириха. Дишането им стана нормално и безшумно.
Меткалф се отпусна върху купчина слама близо до газовия фенер, който излъчваше макар и слаба топлина, и заспа. Сънят, от който се нуждаеше отчаяно, го връхлетя почти мигновено. Спа дълбоко, сънува странни сънища.
Събуди го лъч слънчева светлина. Беше ранно утро и макар че можеше да спи още часове наред, се надигна. Всичко го болеше. Неудобното легло от слама беше възпалило раните и драскотините, които получи, докато бягаше през гората. Беше целият в слама. Седна, изтри сламките от лицето си и потърка уморените си очи.
Внезапно изскърцаха ръждясали панти и конюшнята се изпълни със светлина. Някой отвори вратите. Меткалф скочи и бързо се шмугна в празна клетка, притискайки се плътно към стената. Арабските коне зацвилиха кротко, не от страх, а за поздрав. Те познаваха човека, който влезе.
Меткалф също.
Облечена в костюм за езда и със забрадка на главата, се появи Лана.
— Лана — прошепна той.
Тя примигна, учудена, че го вижда, и все пак не беше съвсем изненадана. Преди да възстанови самообладанието си и да направи неодобрителна физиономия, Меткалф успя да долови за част от секундата бегъл поглед, който издаде приятна изненада.
— Стива? — Личеше си, че се мъчи да звучи студено и укорително. — Но… ние се разбрахме — в парка „Соколники“ утре привечер.
— Не можех да чакам.
Тя поклати глава, усмихвайки се глупаво.
— Погледни се на какво приличаш! Какво се е случило с най-елегантно облечения мъж в Москва?
Той знаеше, че изглежда ужасно. По косата, палтото и сивия му костюм бяха полепнали сламки и вонеше на кон.
— Виждаш ли докъде ме докара, душа!
— Отивам да пояздя. Напоследък това е едно от малкото ми удоволствия.
— А германският ти приятел?
Тя се намръщи.
— Той рядко става от леглото преди обед. Дори няма да забележи, че ме няма. Всички в къщата спят.
— Тогава предполагам, че нямаш нищо против да дойда с теб?
Тя приведе глава.
— Не.
Бързо оседла коня. Меткалф се справи не по-зле от нея. Майка му гледаше коне и той се научи да язди едва ли не още с прохождането. Но се изненада от сръчността на Лана. Струваше му се, че тя отскоро се занимава с коне.
„Толкова се е променила“ — помисли си той.
През гората се виеше конска пътека, която не беше забелязал досега. Отдавна не беше разчиствана и от време на време по някой храсталак ги шибваше, докато яздеха. Меткалф остави на нея да определя темпото. Стигнаха до място, където пътеката се разширяваше. Лана се приведе, издаде цъкащ звук, притисна с крака кафявия арабски кон и го пришпори в лек галоп.
Тя яздеше, все едно че цял живот беше правила само това. Пътеката се разшири още повече и сега можеха да препускат един до друг. След малко пак се стесни и Лана излезе отпред. Топлината се разля по тялото му, подейства му успокоително. Няколко минути яздиха мълчаливо. Ритмичният галоп го унесе. Почувства се като в миналото. Страхът, ужасът, подозренията изчезнаха. Наблюдаваше изваяната й фигура. Изглеждаше като продължение на коня. Идеалните черти на лицето й изпъкваха на фона на пъстрата забрадка, а спокойствието подчертаваше красотата й. Тъгата, която тя излъчваше преди, я нямаше. Господи, та той я обичаше!
Не след дълго теренът стана познат. Той извика, за да привлече вниманието й, изваждайки я от унеса й. Посочи към гъстата гора, през която избяга предната нощ. Бяха минали само четири или пет часа, но имаше чувството, че е било много отдавна. Тя се смути, но го последва. Забавиха ход, навлизайки между дърветата. След няколко минути му викна:
Читать дальше