Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Най-после Меткалф и Лана останаха насаме, а тя прошепна:

— Никога вече не идвай вкъщи, никога, разбра ли?

— Боже, Лана, извинявай! — отговори Меткалф съкрушен. — Не знаех, че…

— Не, ти нищо не знаеш. — За миг тя като че ли омекна, гневът й стихна. — Има много, много неща, които не знаеш.

— Започвам да съзнавам това, — Много неща, повтори той наум думите й. Едно от тях беше, че не бе осъзнал колко много я обича. — Имаме недовършена работа двамата с теб.

— Работа, да — отговори тя, поклащайки тъжно глава. — За теб всичко е работа. Чух какво каза на Руди, че си готов да правиш бизнес с тези хора. Пред всемогъщия долар няма спирачки.

— Вероятно има някои неща, които не разбираш — възрази той.

— Ти си бизнесмен. Предприемач. Може да се опиташ да се разбунтуваш срещу онова, което са ти дали, което си наследил, но петното остава винаги с теб.

— Петно?

— На капитализма. От правенето на пари с кръвта на работниците.

— Ясно — каза Меткалф.

Тя вече не говореше като предишната безгрижна, аполитична Лана, звучеше като комсомолски инструктор, сякаш бе възприела цялата пропаганда на Комунистическата партия, на която преди това се подиграваше.

— Ако предприемачеството е петно, тогава Русия е… изчистила… от себе си това петно през последните години.

— Нашият велик лидер казва — започна тя с приповдигнат тон, — не можеш да направиш омлет, без да изгориш птицефермата. Или както се казва в лозунга, комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна.

Какви ги дрънкаше тя? Какво се опитваше да каже? Дали говореше тия глупости умишлено? Той обаче не долови следа от ирония върху лицето й.

— Мисля, че Сталин се изрази по-различно. Той се опита да защити кървавите чистки с думите, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.

Тя се изчерви.

— Далеч преди руския народ Сталин осъзна, че винаги ще има врагове на онова, което се опитваме да постигнем.

— О? И какво се опитвате да постигнете?

— Ние изграждаме нова социалистическа държава, Стивън. Всичко ще бъде колективизирано. Не само колективните стопанства. Всичко. Фабриките. Семействата. Много скоро и поезията ще бъде колективизирана също! Можеш ли да си представиш общество, което да постигне всичко това?

Тя говореше глупости, повтаряйки като папагал празни лозунги. Но те бяха толкова нелепи, че не беше изключено просто да се подиграва на пропагандата, която заливаше страната. Беше ли възможно? И все пак дори да взимаше на подбив зловещия език на комунистическата пропаганда, го правеше толкова тънко, с такава вещина, че той не можеше да го разпознае, както и нея. Какво й бе станало на сладката, естествена Лана, балерината, която обикновено не взимаше нищо на сериозно?

— Лана — прекъсна я той. — Трябва да поговорим.

— Ние говорим, Стива.

— Насаме.

Тя замълча за миг, сякаш преценяваше нещо наум.

— Познаваш ли тукашната природа? Земята е наистина много красива. Да се поразходим, а?

Тя направи предложението си безцеремонно, хладно, но той разбра какво искаше да му каже. За първи път тя се съгласяваше да поговори с него.

— Би било чудесно — съгласи се той.

Беше кучешки студ навън, доста неподходяща нощ за разходка на поляната зад дачата. Лана носеше дълго кожено палто от норки и същата шапка — екстравагантен ансамбъл, който не се намираше в тия времена в Москва. Зачуди се дали не беше подарък от германския й любовник.

„Тези хора“ — нарече тя презрително нацистите. Какво искаше да каже? Дали мразеше Шюслер и неговите идеи? Ако нещата стояха по този начин, защо ходеше с него? Лана, която познаваше, не беше материалистка. Тя никога не би си хванала любовник само заради нещата, които може да й купи.

И все пак се бе превърнала в пълна загадка за него. Какво преследваше сега? Защо ходеше с германец? Какво мислеше в действителност за сталинистката система? Коя беше тя?

— Наистина ли си тук по работа, Стивън? — попита Лана, докато крачеха безцелно, а снегът скърцаше под обувките им.

Тя спазваше известна дистанция от него, забеляза той, сякаш за да му подскаже — на него и на някой, който може да ги наблюдава, че те не са нищо повече от приятели или познати, както натърти пред Фон Шюслер. В далечината Меткалф забеляза очертанията на ниски постройки, вероятно конюшни.

— Разбира се. Това е моето занимание. Много добре знаеш.

— Изобщо не знам с какво се занимаваш, Стивън. Колко време ще останеш в Москва?

— Само няколко дни, Лана…