Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Меткалф влезе в главния салон, който бе препълнен с най-различни хора, събрани край бумтящата камина. Някои от лицата позна веднага: британския посланик сър Станфорд Крипс; гръцкия посланик с леви убеждения, но доста отракан; граф Фон дер Шуленбург, висок, белокос джентълмен със знатна осанка, който поради дългогодишната си работа тук беше доайенът на дипломатическия корпус. Имаше и други, които му се сториха познати. Забеляза Амос Хилиард, който му хвърли поглед, ококорвайки се леко, за да му подскаже, че го е видял, преди да извърне очи. Песента „Колко е високо Луната“ се въртеше на грамофона в ъгъла, стар модел „Виктрола“ с ръчка за навиване и огромна декоративна фуния.

Запозна се с една жена, която стоеше близо до входната врата. Оказа се съпругата на американския посланик.

— Натрапник? Ти? — каза тя. — Не ставай глупав, та ти си синът на Чарли Меткалф, нали така? Знаеш ли, двамата с баща ти…

И тя започна да разказва някаква история за общуването им в „Юниън Клъб Лийг“ в Ню Йорк отпреди няколко десетилетия. Често се случваше, когато Меткалф се срещаше с хора от старите елитни среди. Името Меткалф беше не само добре известно, но и излъчваше някакво превъзходство дори сред онези, които притежаваха превъзходство. Защото бащата на Меткалф беше не само богат, но и видна фигура в светските среди, което никога не бе интересувало синовете му. Меткалф често се чудеше дали професията, която си избра — да шпионира в полза на страната си, което изискваше да живее и да работи в пълна анонимност, не беше реакцията му срещу фалша, който усещаше в социалната среда на баща си.

След като свали палтото си и съпругата на посланика погледна учудено разпрания хастар, резултат от тършуването на НКВД в хотелската стая, тя хвана и двете му ръце и започна да описва гостите с тих и доверителен тон.

— Онзи дребничък мъж, ето там, е италианският посланик Аугусто Росо със съпругата си Франсис, американка. Предполага се, че не ни харесва, но всъщност не е така, защото е наистина забавен. Все ни разхожда из Москва в открития си автомобил, обича да играе покер по цяла нощ и има сладък черен шпаньол Пъмпкин. А ето там са неразделните приятели, пълномощните министри на Турция, Гърция и Сърбия, които всяка сутрин си пият заедно кафето в салона на Станфорд Крипс. Румънецът, онзи там, не бива да ти казвам това, се лекува от гонорея и тъй като Москва не е място, където лекуват венерически болести, пътува през седмица до Стокхолм. Е, Стивън, надявам се, че имаш готовност да разговаряш за политика, тъй като всички те говорят само за това, много е досадно, надявам се да издържиш…

Меткалф пое питието — истински скоч, което тя му подаде, и се извини с думите, че не може да си позволи да ангажира повече от времето й. Новината, че е пристигнал, бързо се разпространи сред присъстващите. Дори за важните клечки и знаменитостите тук Меткалф беше знаменитост, макар и от по-ограничен калибър: най-малкото беше интересен бизнесмен на посещение по някаква необявена работа, представителен млад ерген от видно семейство. Беше свежа кръв или по-точно прясна плът, хвърлена в клетката на изгладнели лъвове; всички пожелаха да разговарят с него, да научат последните клюки от Щатите, да го представят на дъщерите или сестрите си.

Алкохолът се лееше, храната също бе в изобилие: хайвер, черен хляб с масло, пушена сьомга. Тълпата излъчваше обаче някакъв фалшив блясък. Тук, сред лишенията в Русия, гостите се радваха на най-доброто. Меткалф беше непознат, но знаеше как да си изиграе ролята. След края на своето юношество той беше присъствал на достатъчно светски събирания и беше експерт по остроумните отговори, вдигането на вежди, косвените намеци за Гротон и Екзетер, Принстьн и Йейл, за партитата в Грос Пойнт и Уоч Хил, и бар „Харбър“.

Около него всички говореха за политика, както го предупреди жената на посланика. Всичко, свързано с войната, и дали САЩ ще се включат в нея. Голяма част от разговорите се отнасяха до Германия. Новината, която Тед Бишъп му подхвърли по-рано, че руският външен министър Молотов заминава за Берлин, беше най-горещата клюка на приема.

„Какво означаваше това?“ — чудеха се дипломатите. Дали Русия не смяташе да влезе във войната в съюз с Германия срещу Великобритания? Ако се окажеше вярно, щеше да е истински кошмар.

Меткалф долавяше откъслеци от разговорите.

— Но Рибентроп подписа десетгодишен пакт за ненападение! — казваше американски аташе на колега британец.