Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Тъкмо започна да обмисля какво да направи, докато се бръснеше, когато на вратата се почука. Меткалф се избърса с грубата съветска хавлиена кърпа и отиде до вратата да отвори.

На прага стоеше Тед Бишъп, британският журналист, който изглеждаше доста раздърпан. Вратовръзката му висеше накриво, маншетите на ризата му бяха разкопчани, лицето — зачервено. Стискаше в ръка бутилка скоч.

— Проклетата дежурная не искаше да ми каже номера на стаята ти, докато не я излъгах, че съм твой брат. Представяш ли си! Висок, красив американец като теб и трътлесто британско джудже като мен — братя!

Той говореше завалено, явно беше пиян.

— Тя сигурно си е помислила, че сме осиновени. Господ да ме убие!

Бишъп огледа разхвърляната стая на Меткалф учудено.

— Тук наистина човек не може да разчита на нормално обслужване, а? Имам предвид, че камериерките в „Метропол“ са гола вода.

Меткалф го издърпа в стаята и затвори вратата.

— Дали претърсват стаите на всички чужденци? — попита той. — Дори на бизнесмените, които се опитват да сключат с тях сделки? Не се учудвам, че съветско-американската търговия не върви.

— Те ли са направили това — викна Бишъп, ръкомахайки из стаята, след което се просна върху единствения стол. — Дявол да ги вземе! Педерасти! Взели ли са ти паспорта?

— Не — отговори Меткалф. — За щастие е заключен в рецепцията.

— Което не значи, че не проучват как да го фалшифицират. Напоследък не им попадат често американски паспорти. Какво ще правиш, ще размажеш хлебарките, които са пуснали по петите ти?

Меткалф кимна.

— Няма да им хареса. Това ги настървява като стършели. Обичат да знаят всяка стъпка на чуждестранните си гости. Имаш ли чаша, водна или друга, всъщност две?

Той разклати бутилката, държейки я за гърлото.

— Разбира се — каза Меткалф, вдигна прашна чаша от бюрото и я подаде на журналиста.

— Нямаш ли повече?

— Страхувам се, че са ми оставили само тая.

Бишоп наля няколко пръста скоч.

— Ти си щастливец тогава — каза той, надигна чашата и отпи яка глътка. — Това дори не е скоч, а шибана водка. Слагат й някакъв скапан карамел за оцветяване и печелят в замяна твърда валута. Пълнят с помия стари бутилки „Джони Уокър“. Не е чудно, че няма бандерол върху тях.

— Аз не искам, благодаря — каза Меткалф, не че Бишъп му предложи.

— Жалка кафява водка — продължи да кълне Бишъп. — И я наричат скоч. Не ти ли се къса сърцето? Това е нещо като метафора за целия им скапан режим, бих казал, ако въобще може да става дума за метафори. Ще излизаш ли довечера? Имаш ли някакви планове?

— Ще се видя с приятели.

— Ясно — Бишъп го изгледа през ръба на чашата си. — Приятели бизнесмени, предполагам.

— Нещо такова.

— Продавате им въжето, а?

— Моля?

— Въжето. Продавате на руснаците въжето. Не си ли чувал някога тоя лаф?

— Страхувам се, че не.

Бишъп му хвърли замъглен поглед с кръвясалите си очи.

— Самият Ленин го е казал. Капиталистите ще ни продадат въжето, с което ще ги обесим.

Внимавай, помисли си внезапно Меткалф. Британският кореспондент беше пиян, но под алкохолното му опиянение се криеше дълбока, трайна омраза към съветския режим. Спомни си думите на Хилиард: „…Групичката, която мрази Русия… и е готова да помогне на Берлин с каквото може… Те смятат нацистите за единствената надеждна спирачка срещу разпространяването на комунизма по света…“

Беше ли Тед Бишъп част от тази групичка? Журналистът бе акредитиран от години в Москва, което означаваше, че има добри източници за информация, но не беше ли възможно размяната на информация да върви и в обратната посока? Дали той не снабдяваше като отплата някои от източниците си със сведения? Не беше задължително тези източници да са от съветското правителство, а сред работещите тук чужденци.

Всеки в Москва преследваше свои цели. Пълна мъгла. Как точно се бе изразил британският премиер миналата година? „Не мога да прогнозирам действията на Русия. Това е загадка, обвита в мистерия във вътрешността на енигма.“ Още по-смущаващи и по-тайнствени бяха думите на Хилиард за „гнездото на плъховете“ сред специалистите за Русия тук. Пази си гърба — предупреди го Хилиард.

Бишъп жестикулираше като луд, докато дърдореше гръмогласно.

— Ти и приятелчетата ти бизнесмени сигурно си мислите, че сте тук да правите пари, но в действителност не помагате ли на Съветите да изграждат военната си машина? Мамка му, вашият „Дъглас Еъркрафт“ прави самолети за руские и не ви идва въобще наум, че тия птички ще пускат бомби над Лондон, ако не е така, значи съм епископът на Кентьрбъри. „Юнайтед Енджиниъринг Фаундри“ строи алуминиев завод край Москва, най-модерният алуминиев завод в света, по-фантастичен и от вашите в Америка, за да се произвеждат тия бомбардировачи. „Дженерал Електрик“ пък продава турбини с малогабаритни електроцентрали на комунягите, строите им стоманодобивни заводи и доменни пещи, по-бомбастични и от тези на янките в Индиана… А, не знам какви ги дрънкам, Меткалф. Не ми обръщай внимание.