Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Меткалф взе ключа от хотелската си стая от възрастната жена, дежурния, която седеше до бюрото на неговия етаж и наблюдаваше кой влиза и кой излиза. В „Метропол“, като във всеки съветски хотел, гостите оставяха и получаваха ключовете си от дежурная, която в повечето случаи беше възрастна жена като настоящата и седеше там по всяко време на деня, а нощно време дремеше с глава върху бюрото. Предполагаше се, че тази архаична система е предназначена да накара гостите да се чувстват в безопасност, да е сигурно, че ключовете се дават на когото трябва, но истинската причина бе, разбира се, гостите да бъдат държани под око от съображения за сигурност. Всичко в Москва се правеше заради сигурността — сигурността на държавата.

Първата му мисъл, когато отключи вратата, беше, че камериерката още не бе идвала да почисти и да разтреби стаята. Което бе странно, като се имаше предвид късният следобед. След като очите му привикнаха с мрака, разбра нещо, което го жегна като удар в слънчевия сплит — стаята му бе претърсвана. Теоретично, това не трябваше да го изненадва, тъй като руснаците обикновено претърсваха стаите на чуждестранните посетители. Но в конкретния случай беше направено грубо, очевидно, показно, за да може той да разбере.

Цялата стая бе обърната надолу с главата. Куфарът, който заключи, преди да излезе тази сутрин, зееше отворен, ключалката беше счупена, съдържанието, старателно сгънато в Париж, разпиляно по леглото и по пода. Беше пълен хаос, безумие.

Двата костюма, които закачи внимателно в дрешника, не само се въргаляха на пода, но и бяха раздрани, сякаш някой беше търсил скрити джобове. Кожените колани, както и подметките на обувките му бяха разрязани. Дори подплатата на куфарите му беше разпрана. Въобще не си бяха направили труда да прикрият тършуването, направено с агресивност, която го порази.

Той влезе в стаята, вдигна кожения куфар „Хермес“ и провери месинговите ключалки. В някои от тях бяха скрити части за миниатюрния радиопредавател, който можеше да бъде сглобен в случай на нужда. Повечето като че ли си бяха на мястото си, доколкото успя да установи, включително кристалът, най-важният компонент на предавателя, без който той не можеше да оперира. За късмет не бяха открили частите, бяха умело скрити. Разбира се, тук се намираха само миниатюрните компоненти на предавателя, останалата част от апарата бе скрита от Роджър някъде из боровите гори край Москва, недалеч от дачата на американското посолство.

После се сети за опакования пистолет „Уебли“, който скри внимателно в рамката на леглото. Наведе се и установи, че мястото, което бе отковал, за да мушне пистолета, и после заковал, беше разцепено. Оръжието го нямаше.

Седна на стола, а сърцето му биеше лудо. Защо бяха обърнали всичко наопаки с такава показност, така грубо! Какво означаваше това? Те — съветските служби за сигурност, той не знаеше коя от тях — го предупреждаваха, даваха му да разбере, че го подозират. Прокарваха чертата върху пясъка и сякаш му казваха да не я престьпва, да внимава къде стъпва, да е наясно, че го следят.

Но за да се отправи подобно предупреждение, се изискваше разрешение от горе, от самия връх на службата за сигурност. Това го тревожеше най-силно. По някаква причина го причисляваха към специална категория — някои високопоставени фигури явно имаха основателни причини да го подозират, че той не е обикновен бизнесмен. Дали това не означаваше изтичане на информация?

Трябваше да се свърже с Корки да го уведоми. Обикновено той не търсеше Коркоран, освен ако не се налагаше да бъде взето решение на неговото равнище — сигурността на терена изискваше изолиране на агента от командната централа колкото може по-дълго. Но естеството на това нахлуване, защото беше точно такова, говореше за пробив в сигурността и Корки трябваше да бъде уведомен незабавно. Довечера възнамеряваше да отиде в дачата на американското посолство край Москва. В мига, в който успееше да се измъкне незабелязано, щеше да отиде в гората, ориентирайки се по предварително уговорената с Роджър маркировка. Щеше да намери предавателя, да инсталира в него кристала и другите компоненти, укрити в куфара, и да се опита да се свърже с Корки.

Но трябваше да стигне до дачата, без да го проследят. Това бе най-голямата трудност. Пазвантите във фоайето веднага щяха да тръгнат след него, което не бе най-големият проблем. Но същото щеше да стори агентът с безцветните очи и русата коса, който и да беше той. Никой друг освен Амос Хилиард не знаеше, че планираше да отиде на приема довечера, а той едва ли щеше да уведоми някого другиго освен посланика може би. От друга страна, ако в НКВД знаеха, че Лана ще бъде на приема довечера, а без съмнение те бяха узнали за срещата му с нея в Болшой, наблюдателите му щяха да се досетят, че той може да се опита да получи покана. Трябваше да вземе мерки най-малкото да създаде впечатлението, че се колебае, което щеше да ограничи кръга от преследвачи.