Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Добре дошъл в долината на щастието — каза Хилиард и запали цигара „Кемъл“. — Нашият… общ приятел явно има високо мнение за теб.

Меткалф сви рамене.

— Очевидно е, че той ти вярва безрезервно.

— И на теб. Наистина е рядкост да позволи на двама свои хора да влязат в контакт.

Хилиард поклати глава, сякаш да я почисти, и се усмихна.

— Попитай нашия приятел какво е времето и преди да ти отговори, ще се замисли дали ти е нужно да знаеш.

— Явно Москва е изключение.

— Правилно. Само заради това, че си влязъл в тази сграда, името ти става известно на десетина от моите колеги. Разбира се, ти си американски бизнесмен, нищо повече, но се срещаш с мен, което може да накара един-двама да се замислят.

— Как така?

— Не е това, което си помисли. Аз съм само дипломат, който си върши работата, без да си вдига главата, но тъй като не спадам към никоя от няколкото оформени групички със сходни интереси, това автоматично ме прави подозрителен. Налага се да те предупредя — въпреки че едва ли се нуждаеш от предупреждаване, но ще си го позволя. Не разговаряй с никого другиго в тази сграда. Не може да се има доверие на никого. Тук е гнездо на плъхове.

— Двойна лоялност?

— Двойна? — изсумтя Хилиард. — Като цифрата две! Напъни си мозъка, приятелю. Посолството в Москва е започнало да прилича на Анкара или Истанбул през деветнайсети век, гъмжащо от агенти с най-различни намерения и служещи на какви ли не интереси. Гледката е като след повдигане на гниещ пън — отдолу изпълзяват десетки същества, каквито никога не си виждал, и започват да се щурат неистово. За което обвинявам собственото си правителство. Белият дом на Рузвелт, който е възприел грешна линия. Те непрекъснато си променят позицията за Русия и не могат да вземат принципно решение, така че изпращат абсолютно противоречиви сигнали към нас, хората на терен.

— Ти не си от онези, които смятат г-н Рузвелт едва ли не за червен, нали? — попита Меткалф колебливо.

— Вече не. Но години наред, след като той зае поста, гледаше на Москва през розови очила — няма две мнения по въпроса. Едно от първите неща в програмата му беше да направи онова, което президентите преди него отказаха, след като болшевиките свалиха царя — да признае официално съветското правителство. И го направи веднага. А главният му съветник, най-довереното му лице, Хари Хопкинс непрекъснато хока нас, т.нар. специалисти по Русия във външнополитическите среди, че сме прекалено твърди по отношение на добрия стар чичо Джо Сталин. Абе, момчета, наистина ли не можете да забележите положителните страни на тия хора? Непрекъснато ни повтаря това. Погледни, за Бога, само последния посланик, който Рузвелт изпрати тук!

Меткалф кимна. Последният посланик се бе прочул с това, че ласкаеше Сталин и дори го оправдаваше за кървавите чистки.

— Какво искаш да ми кажеш? Че някои от тукашните ти колеги са меки към руснаците, малко нещо розови? Или че има шпиони, внедрени тук от Кремъл!

Хилиард го погледна неловко. Той прокара нервно пухкавата си ръка през оплешивяващото си теме с русоляв мъх като на бебе.

— Има разлика между шпиони и агент, който работи в полза на някого. Имам предвид хора, които вярват в двойното счетоводство, които си мислят, че могат да работят за нас, като едновременно правят услуги на приятелите си от Червения площад — предоставят им информация, ходатайстват за тях, дори се опитват да влияят отвътре върху формирането на американската външна политика, да стане тя, как да се изразя, по-хрисима към Москва.

— Както искаш ги наречи — каза Меткалф, — но аз ги наричам предатели.

Хилиард вдигна рамене отегчено.

— Ще ми се да беше толкова просто. Хора като тези са склонни да се ръководят от действията на онези по върховете. След като Хари Хопкинс и Държавният департамент се стремят да изградят силни съветско-американски отношения като противовес срещу нацистите — каквито те бяха преди Сталин да подаде ръка на Хитлер преди два месеца, — за тях е напълно оправдано да сътрудничат на приятелите си от НКВД или Кремъл, нали така? В крайна сметка те работят за каузата. За това са наети. Най-опасни са предателите, които действат, ръководени от любов — те винаги смятат себе си за истинските патриоти.

Хилиард се вторачи в него с пронизващ поглед.

„Какво, по дяволите, се опитваше да каже? — питаше се Меткалф“.

— Ти ми разказваш за посолство на Съединените щати, където не можеш да имаш доверие в собствените си колеги! Където не се знае кой работи за Сталин!