Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Двама млади мъже с делови вид стояха на рецепцията. Те му кимнаха, докато минаваше покрай тях. Никой не го позна, но и не каза нищо. Той беше добре облечен чужденец, който се появи от вътрешността на хотела, следователно беше негов гост. Той кимна леко, но учтиво и се отправи към изхода. Тук можеше просто да се слее с минувачите, след като бе оставил русия мъж пред жилищната кооперация на Лана.

На спирката на трамвая забеляза позната фигура.

Русият мъж с бледи очи. Беше се облегнал на навеса на спирката и пушеше, изглеждаше така, сякаш чакаше някого.

Меткалф извърна глава, правейки се, че гледа в друга посока. Мили Боже, помисли си той, тоя човек е добър. Който и да беше, откъдето и да беше, го биваше и нямаше нищо общо с кретените от НКВД. Беше първокласен оперативен агент.

Защо?

Какво можеше да означава това, че бяха пратили след него човек с такива професионални умения? Можеше да означава… можеше да означава много неща. Но едно бе ясно: по някаква причина съветското разузнаване смяташе, че Меткалф трябва да бъде наблюдаван особено внимателно. Иначе нямаше да пратят подобен професионалист по дирите на най-обикновен бизнесмен.

По челото му избиха капчици пот, след като вените му се изпълниха с адреналин. Дали прикритието ми е компрометирано? — чудеше се той.

Дали знаят защо съм тук?

Единственото решение бе да прецака агента и да го направи безполезен. Беше прекалено добър, опасно добър. Но когато един агент бъде идентифициран от обекта си, той става безполезен на терена и не остава нищо друго, освен да се оттегли.

Придавайки си приятелско, ако не безгрижно изражение, Меткалф се завлече до дървения навес на спирката, репетирайки наум ролята си: Ужасно съжалявам, но имате ли нещо против да ме упътите? Изглежда, съм се загубил… Срещата лице в лице щеше да доведе до смяна на агента.

Меткалф обиколи спирката втрещен от изумление, сърцето му щеше да изскочи.

Тоя тип наистина си го биваше.

Беше изчезнал.

Американското посолство се намираше на улица „Моховая“, близо до хотел „Национал“ срещу Манежния площад и Кремъл. Сградата беше отблъскваща, а мерките за сигурност — строги. Каква ирония, помисли си Меткалф с мрачна усмивка, докато показваше паспорта си, за да го пуснат.

Руснаците участваха заедно с американците в защитата и охраната на американското посолство. Точно пред входа стояха и американски пехотинци, и агенти на НКВД. Пехотинците бяха поставени, за да държат далеч руснаците; агентите на НКВД имаха сходна задача — да не допуснат някой руснак да нахлуе насила и да се опита да избяга на Запад.

Човекът, с когото искаше да се срещне, бе Амос Хилиард. Той заемаше малък, скромен кабинет, лишен от лично присъствие. Беше трети секретар и консул. Дребен, оплешивяващ мъж с очила, бледа кожа и толкова нежни ръце, че дори порязване с хартия можеше да бъде фатално, така изглеждаше отстрани.

Но под мекотата на плътта му се криеше сърцевина от стомана. Хилиард беше дотолкова прям, че прямотата му граничеше с безцеремонна откровеност. Меткалф веднага разбра защо недоверчивият по природа Корки имаше доверие в този човек, селско момче от Айова, направил кариера във външната политика. Амос Хилиард беше експерт по Русия, който обаче не вярваше, че съществува подобно животно експерт по Русия.

— Знаеш ли какво е да си експерт по Русия? — попита Хилиард, сумтейки, няколко минути след като Меткалф се настани в кабинета му. — Човек, който е живял в Русия двайсет години или две седмици. Аз не се вмествам в никоя от двете категории. По дяволите, няма такива специалисти. Просто степента на невежество е различна.

Хилиард бе много повече от служител на Държавния департамент, комуто Корки имаше доверие. Той беше един от агентите му. Беше крайно необичайно за Коркоран да позволи на някой от своите оперативни работници да се запознае с друг. Това бе нарушение на превъзнасяния от него принцип на херметизация.

— В този случай нямаш избор — бе казал Корки на Меткалф в Париж. — Нямам никакво доверие на останалите служители от посолството в Москва. Хилиард е един от малцината, на когото можеш да вярваш, доколкото въобще може да се вярва на когото и да било, макар тази теза да е дискусионна.

— Дори на теб? — попита Меткалф ухилено.

Коркоран обаче не прие думите му като шега.

— Най-голямата ни грешка неизменно не е ли това, че прекалено много вярваме на себе си?

В очите на старика се четеше присъда, познатият укор, който не бе нужно да се изговаря с думи: „Не бъди толкова самоуверен, Стивън. Може да не си толкова добър, колкото си въобразяваш“.