Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Но беше също толкова убеден, че русият мъж с безмилостното лице е същият, когото мярна пред „Метропол“.

А това означаваше, че мъжът не го бе следвал по петите до тук. Наистина бе тревожно. Спомни си стария лозунг, който Корки обичаше да повтаря често: „Единственото по-лошо нещо от това да те следят е да не те следят — защото знаят къде отиваш“.

Русият мъж беше дошъл от „Метропол“ до тук отделно, сякаш е знаел къде отива Меткалф. Откъде? Меткалф не бе споделил с Роджър къде отива, така че няма как да са го подслушали във фоайето.

Явно русият мъж и неговите началници знаеха за връзката му с Лана. За разлика от долнопробните надзиратели от фоайето този агент явно действаше по инструкции от добре информиран източник, който имаше достъп до досието на Меткалф. Това означаваше, че агентът не беше от обикновените оперативни работници, той беше от друга категория, по-опасна категория.

Меткалф остана на стълбищната площадка, наблюдавайки русия мъж от място, където той нямаше да го забележи. Мислеше трескаво. Агентът не го бе видял да влиза в сградата, беше сигурен. Бяха го изпратили да наблюдава, тъй като знаеше как изглежда Меткалф и как е облечен. Затова висеше пред хотела, да огледа крадешком Меткалф и да запомни как изглежда.

Не ме е видял да влизам — осъзна Меткалф. — Той не знае, че се опитах да се видя с Лана.

И няма да узнае, зарече се Меткалф. Беше решен да предпази Лана при всички обстоятелства.

Слезе по стълбите на най-долния етаж и продължи към мазето. Миризмата на пушек се усили: тази сграда се отопляваше не с въглища, а с дърва като повечето сгради в Москва в тия времена на недостиг на въглища и изобилие на дърва. Очукана тежка дървена врата водеше към тъмна изба, чийто под бе зарит от боклуци. Меткалф постоя, за да могат очите му да привикнат към мрака, след което си проправи път покрай струпани купчини от нацепени дърва и изпочупени стари мебели. Стигна до място, където подът бе кален и хлъзгав, и осъзна, че тук обитателите на сградата си бяха направили нещо като незаконна баня. Горещите бани бяха забранени със закон за жителите на Москва. Системите за топла вода бяха откачени в повечето жилища, за да не могат обитателите им да се къпят по друг начин, освен като си загреят вода на печката. Тази незаконна индустрия процъфтяваше в мазетата на някои от по-големите жилищни сгради, където московчани плащаха безбожни суми за удоволствието да се изкъпят под гореща течаща вода.

Дървата все някак трябваше да се внесат вътре, помисли си Меткалф. Следователно имаше сервизен вход, служебен вход. Огледа се и накрая откри малко грубо стълбище от бетон, което водеше към аварийния изход. Отключи тихичко вратата и бутна бавно едното крило, после надникна към задната уличка. Огледа внимателно и установи, че наоколо няма никой. Русият мъж без съмнение все още стоеше на наблюдателния си пост и чакаше да забележи чужденец, който влиза или излиза от сградата. Едва ли щеше да мръдне от мястото си, тъй като рискуваше да пропусне обекта.

Меткалф излезе от аварийния изход, затвори вратата след себе си и се втурна по уличката, пресечка между няколко големи артерии, която се използваше главно за доставки. Част от магазините, които задмина, докато вървеше по „Петровка“, имаха служебни входове откъм уличката. Обикновено ги заключваха, затруднявайки достъпа. Задмина тичешком задните входове на хлебарницата, месарницата и магазина за конфекция и когато наближи задната част на хотел „Аврора“, започна да крачи бавно и мързеливо.

Огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава, изкачи се по дървените стъпала, до които бяха струпани кофи за боклук, и бутна с юмрук металната врата. Тя не реагира. Отново опита, после натисна бравата и за негова изненада вратата се отвори.

Вътре слабо осветен коридор, където вонеше на цигари, водеше до по-широк коридор. През отворена двойна врата в дъното се виждаше огромната хотелска кухня. Пълна жена с червена коса бъркаше нещо в огромна метална тенджера; мъж на средна възраст в синя униформа пържеше някакъв мистериозен вид котлети. Те го изгледаха с любопитство, явно опитвайки се да си обяснят какво прави тук един добре облечен чужденец, без да знаят как да реагират.

— О, извинете — каза Меткалф на английски. — Мисля, че се загубих.

— Не понимаю — отговори червенокосата жена, вдигайки рамене.

Меткалф им пусна неразбираща, но учтива усмивка, сви на свой ред рамене и мина през кухнята, а от там — в празния ресторант на хотела. Продължи към фоайето с висок таван, излющена мазилка по стените и персийски килими върху пода. Препарирани глави на елени се блещеха откъм дървени поставки.