Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Но по някакъв начин трябваше да се изплъзне от агентите.

Възрастна жена продаваше мистериозна безалкохолна напитка от количка. Според табелката беше лимонада, както руснаците наричат всяко газирано питие. Дълга опашка от руснаци с кожени ушанки, чиито краища стърчаха като магарешки уши, чакаха с волско търпение да изпият срещу няколко копейки разредения с газирана вода червен сироп, при това от една-единствена чаша. Меткалф поспря, давайки вид, че опашката е възбудила любопитството му, очите му уж оглеждаха тълпата, установявайки в същото време позицията на хората, които го следяха. Единият беше на неколкостотин метра зад него и вървеше бавно. Другият — в телефонната будка на отсрещната страна на улицата се правеше, че говори по телефона. Бяха в готовност.

Наблюдаваха го, спазвайки една и съща дистанция, като по този начин му показваха, че е следен. Ако се приближат, нямаше да е така правдоподобно; да се отдалечат щеше да е непрактично.

Меткалф продължи да върви по широкия булевард, без да бърза, с поведението на турист, който наблюдава живота в непознат град. Вятърът бе пронизващ и навяваше от време на време снежинки и ледени кристалчета. Обувките му — лъснати кожени обувки на богат американец, а не валенки — хрускаха върху снежните преспи. Не след дълго му се лепна възрастен мъж, който продаваше „Труд“, „Известия“ и „Правда“. В едната си ръка държеше няколко броя малка червена книжка, която развя пред Меткалф.

— Половин рубла за тази песнопойка — викна беззъбият старец отчаяно. — Съдържа всички най-велики съветски песни. — Той запя с тънък, насечен глас: — „Сталин, велик баща, нашето слънце, нашият съветски пътеводител…“

Меткалф му се усмихна, кимна и спря. Хрумна му една идея. Идваше трамвай, който се движеше по линията „У-кашка“, известна още като „болшая кругосветская“, която минаваше покрай „Садовое кольцо“. Забеляза с периферното си зрение, че се движи бавно. Единият от агентите беше на отсрещния тротоар и разглеждаше витрината на магазин с надпис „Обувь“ /обувки/. Всъщност той наблюдаваше отражението му върху стъклото. Другият вървеше откъм неговата страна на улицата, спазвайки дистанцията. Всеки момент той щеше да се изравни със старицата, която продаваше лимонада, и ако Меткалф уцелеше момента, видимостта на преследвача му щеше временно да се изгуби. Доближи до беззъбия възрастен продавач на вестници и измъкна портфейла си. Наблюдателят му по-надолу на улицата виждаше как Меткалф спира да си купи песнопойка, което щеше да отнеме около трийсет секунди поне, тъй като старецът без съмнение щеше да се опита да му продаде и още нещо. Така човекът от НКВД щеше да е спокоен, че през няколкото секунди, когато щеше да загуби видимостта към Меткалф, няма да изпусне нищо.

Меткалф подаде на стареца една рубла.

— Ай, вот, спасибо, барин — каза продавачът, изразявайки благодарността си с учтивия, почти угоднически език, на който мужиците в миналото са се обръщали към дворяните. Руснакът остави малката купчина книжки върху сергията си, за да може да прибере рублата, но Меткалф не го изчака да му подаде песнопойката. Вместо това се стрелна край мъжа към бордюра и скочи в движещия се трамвай. С десния крак стъпи на железния ръб на трамвая с три вагона, докато с дясната ръка се хвана за метален фланец и така успя да се закрепи. За щастие трамваят не се движеше бързо, че Меткалф да се нарани. Отвътре се чуваха викове. Беше женски глас, най-вероятно на стрелочничката, възрастна жена, която помагаше при завъртането на ръчката, за да се движи трамваят по релсите.

Обърна глава и установи, че се е качил на трамвая, без да го видят. Докато вагоните се клатушкаха с грохот по улицата, Меткалф забеляза, че единият от наблюдателите, онзи, който зяпаше във витрината на магазина за обувки, не бе мръднал от мястото си. Не беше видял нищо. Другият крачеше покрай дългата опашка за лимонада; от равнодушния му поглед се разбра, че той също не бе съзрял нищо нередно. Явно си мислеше, че американският обект все още се пазари с едноръкия вестникар. Само старецът видя как скочи върху трамвайната платформа, но докато преследвачите му стигнеха до него да го разпитат, Меткалф щеше да е изчезнал.

Меткалф си проправи път през претъпкания трамвай до кондуктора, пускайки шепа копейки в кутия за монети. Всички дървени седалки бяха заети — повечето от мъже, макар че жени на всякаква възраст стърчаха прави.

Измъкна се, макар и временно. Само че сега правилата щяха да се сменят. След като им станеше ясно, че е изчезнал, те вече щяха да го наблюдават с по-голямо подозрение. Щяха да подсилят наблюдението и да го смятат за враг. Вече никога нямаше да може да ги изиграе толкова лесно.