— Да — отговори Бишъп. — Но причината, поради която болшевиките се осмелиха да ги закопчеят, бе, че момчетата контактуваха съвсем малко с британското посолство и в Кремъл решиха, че са безопасни мишени, помислиха си, че британските власти ще се отрекат от тях. Имаш солидни връзки с американското посолство, нали?
— Не съвсем — отвърна Меткалф.
Всъщност той имаше само една връзка там, аташе на име Хилиард, с когото Корки му препоръча да поддържа контакти. Но го предупреди, че аташето ще бъде предпазлив и сдържан към Меткалф. Ако нещо му се случеше, ако Съветите го хванеха в компрометираща ситуация, посолството щеше да се разграничи от него.
— Е, предполагам, че ще се сприятелиш с тях съвсем скоро — посъветва го британецът. — Имай предвид това, което ти казах. — Той отпи от чая си. — Може да ти потрябва съюзник. Никога не оставай в Москва без подкрепа.
— Или какво?
— Ще забележат, че си слаб, и ще те ударят. Ако имаш протекцията на някоя институция, вестник или правителствена служба, ще си поне донякъде в безопасност. Но без това ще си уязвим. Ако решат, че си опасен за тях, няма да се поколебаят да те пипнат. Казвам ти го от опит, Меткалф.
Денят бе ужасно студен, толкова студен, че лицето на Меткалф замръзна. От коментарите на московчани разбра, че това бе една от най-студените зими от години. Влезе в магазин за търговия на консигнация на улица „Горки“, където се продаваха дефицитни стоки, недостъпни за руснаците, срещу валута. Купи си кожена шапка — не за маскировка, а за да се топли. Имаше си причина, поради която руснаците носеха тези шапки — нищо друго не бе в състояние да държи топло на главата и ушите през лютата руска зима. Спомни си какъв кучешки студ можеше да скове Москва, такъв студ, че ако оставиш прозореца на дома си открехнат, мастилото в мастилницата ти замръзва. Когато бе тук предишния път, нямаше хладилници дори за привилегированите гости. Двамата с брат си държаха нетрайните продукти отвън на перваза на прозореца, в найлонови торби. Млякото и яйцата ставаха твърди като камък.
Внезапно забеляза, че го следят. Поне двама от набитите агенти на НКВД, които видя във фоайето на „Метропол“, го следваха тромаво, без да се прикриват, което говореше, че или имат слаба подготовка, или умишлено се стремят Меткалф да разбере, че е следен. Меткалф смяташе, че е второто. Отправяха му предупреждение. Ако нямаше представа за методите на руската тайна полиция, можеше да се притесни, да се зачуди дали не го подозират, че не е пристигнал тук само по делови причини. Но Меткалф знаеше много добре как действа тукашната тайна полиция или поне така смяташе. Те следяха стриктно всички чужденци. Бяха като кучета пазачи, които ръмжаха срещу всеки непознат, предупреждавайки го да не доближава. Тези грубияни — защото те наистина бяха грубияни, биячи — се движеха на групи и следяха всички чужденци, за да ги сплашат, да накарат външните посетители в Москва да усещат, че съветската полицейска държава им диша във врата.
Меткалф обаче намираше присъствието на тези тъпаци от НКВД за успокоително. То бе доказателство, че НКВД не го подозира, колкото и странно да бе. То означаваше, че тайната полиция го смята за обикновен чужденец и нищо повече. Ако подозираха, че е нещо повече, ако знаеха истинската причина, поради която беше тук, НКВД нямаше да пусне по петите му екип от посредствени агенти, а опитни. Не, тези грубияни бяха най-обикновени улични кучета, които го предупреждаваха да стои настрана. Той намираше това за успокоително.
Същевременно присъствието им беше проблем за Меткалф. В определени моменти нямаше нищо против да го следят, дори приветстваше това — например при посещенията си във външнотърговското министерство. Дори предпочиташе да върши работата, която му служеше като прикритие, пред очите на НКВД. Но точно тази сутрин трябваше да им се изплъзне, без обаче да се разбере, че го прави. Ако избягаше на опашката си от НКВД прекалено умело, това щеше да породи всякакви съмнения на „Лубянка“, главната квартира на НКВД, от която всички трепереха. Не само щяха да разберат, че върши нещо подозрително, но и че е нещо повече от обикновен американски бизнесмен. Щяха да узнаят, че е разузнавач.
Тази сутрин щеше да се прави, че разглежда забележителностите, нищо повече. Турист, излязъл на обиколка из руската столица. Трябваше да се държи по подобаващ начин, което предполагаше набор от поведения: никакви явни опити за изплъзване, никакви внезапни стъпки и все пак движенията му не биваше да изглеждат преднамерено спокойни. Не трябваше да създава впечатление, че отива на конкретно място да се срещне с някого, с когото има предварително уговорена среща, а да придаде на поведението си известна доза случайност, спирайки се да разглежда разни неща, привличащи погледа му като при обикновен турист.
Читать дальше