Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Коркоран загаси фаса от цигарата си и се изкашля.

— Ще дойде момент, когато младежът ще стане безполезен. Понякога корабът ти започва да се пълни с вода и се налага да изхвърлиш баласта през борда.

— Ти винаги си бил кръвожадна душа.

— Приемам го в добрия смисъл.

Президентът се усмихна студено.

Коркоран вдигна рамене.

— Всъщност смятам, че той няма да оцелее при тази мисия. Ако оцелее и се наложи да го жертвам, така да бъде.

— За Бога, Корки, във вените ти кръв ли тече или ледена вода?

— На моята възраст, господин президент, кой може да направи разликата?

Меткалф спа лошо и се въртя през цялата нощ. Не само защото леглото беше неудобно, чаршафите твърди и груби, а хотелската стая непозната, макар че всичко това допринесе. Дължеше се на вълнението, което бе обладало тялото му и което караше мислите му да блуждаят, а сърцето да бие силно. Вълнението, което го обзе, след като видя Лана и осъзна колко много обича тази жена, макар да се самозаблуждаваше от години, че тя не означава за него нищо повече от десетките жени, които бе имал. Вълнението, породено от нейната реакция предната вечер — някакво кокетничене, свенливост, притаен гняв, укор и презрение. Дали го мразеше? Така изглеждаше. От друга страна, той сякаш все още я привличаше, както тя него. Дали не си въобразяваше? Меткалф се гордееше, че уж е трезв, никога не се самозалъгва, но когато опреше до Светлана Михайловна Баранова, губеше дарбата си за обективност. Виждаше я през изкривени лещи.

В едно обаче бе сигурен. Тя се бе променила по начин, който едновременно го възмущаваше и тревожеше. Вече не бе уязвимо и лекомислено момиче. Беше станала жена, самоуверена и уравновесена, примадона, която бе наясно с въздействието си върху хората, съзнаващи силата на нейната красота и знаменитост. Беше по-красива от всякога, но и някак по-твърда. Нежността, уязвимостта — той си мислеше за вдлъбнатото място в основата на шията й, тази нежна и крехка като порцелан плът, която обичаше да целува — бяха изчезнали. Бе развила твърда обвивка. Сигурно я предпазваше, но я правеше също по-далечна и недостижима. Откъде идваше тази твърдост? От кошмара да живееш в Русия на Сталин? От това, че бе пораснала?

Чудеше се също до каква степен тази твърдост бе реална. Защото Светлана беше не само изключителна балерина, но и завършена актриса. Дали не беше обвивка, която надяваше и сваляше?

А също и този неин германски любовник, Фон Шюслер. Беше високопоставен служител от нацисткото външно министерство. Как бе възможно тя да се влюби в такъв човек? Тя и Меткалф никога не бяха разговаряли за политика, а последния път, когато се видяха, нацистите току-що бяха дошли на власт в Германия. Така че нямаше представа какво е отношението й към нацистите, но баща й бе герой на съветската революция, а нацистите бяха врагове на комунистите. Дали баща й, този голям руски патриот, знаеше за връзката й с Фон Шюслер?

Мисията, с която Корки го натовари, да стигне до Фон Шюслер чрез Лана, да прецени предаността на германеца и да се опита да го вербува, сега му се струваше невъзможна. Тя никога нямаше да сътрудничи на Меткалф, особено ако разбереше какви са намеренията му. Нямаше да позволи да я използват.

Но той не можеше да се откаже сега. Твърде много залагаха на него.

Силно почукване по вратата го събуди напълно.

— Да? — викна той.

Отново се почука — два пъти, още два пъти и накрая веднъж. Беше уговореният сигнал с Роджър Мартин.

— Доброе утро — каза дрезгав глас с лошо руско произношение.

Явно беше Роджър.

Меткалф отвори вратата и Роджър веднага нахлу вътре. Беше облечен смешно, в дрипава тъмносиня ватенка, плъстени ботуши и кожен калпак. Ако Меткалф не го познаваше, щеше лесно да го обърка с руски селянин или работник.

— Господи, Скуп, смърдиш ужасно — каза Меткалф.

— Как мислиш, че човек може да си купи тук някакви дрехи? Купих тези от един тип на улицата, който остана много доволен от сделката.

— Е, изглеждаш автентично, бих казал. Все едно идваш направо от колхоза — засмя се Меткалф.

Роджър посочи към плъстените ботуши.

— Тези валейки са дяволски топли. Не е чудно, че руснаците разгромиха Наполеон. „Жабарите“ така и не разбраха какво стана. А защо, по дяволите, не ме предупреди да взема тоалетна хартия?

Той мъкнеше тежък куфар, който остави на пода. Меткалф се досети, че вътре се намираше радиопредавателят.

Не биваше да остава в хотелската стая, разбира се, а Меткалф не можеше да го вземе със себе си на срещите си в министерството на търговията или в Болшой.