Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Щеше да е отлична награда, която да отнесе със себе си в Берлин след края на войната.

Вашингтон

Президентът винаги настояваше сам да приготвя питиетата за себе си и за своите посетители. Тези вечер забърка коктейл от сок от грейпфрут, джин и ром. Беше противен, но Алфред Коркоран се престори, че му харесва.

Седнаха в любимата стая на президента в Белия дом, кабинета на втория етаж, уютно помещение, препълнено с библиотеки от махагон, кожени дивани, модели на кораби и картини с морски сюжети. Тук той обичаше да чете, да се занимава с колекцията си от пощенски марки, да играе покер. Тук приемаше и най-важните си посетители. Рузвелт беше седнал във високо кресло с червена кожена тапицерия. Всеки път, когато видеше стария си приятел, Коркоран се дивеше колко атлетично телосложение има Франклин. Ръцете му на борец и раменете бяха толкова широки, че ако човек не виждаше покосените му от детски паралич крака, щеше да остане с впечатлението, че е много по-едър мъж, отколкото в действителност.

Президентът отпи глътка от питието си и направи гримаса.

— Защо, по дяволите, не ми призна, че е отвратително?

— Всъщност аз не си падам много по рома — отговори учтиво Коркоран.

— Ти никога не си откриваш картите, Корки, стари човече. Сега разказвай какво се случи в Париж.

— Неколцина отлични агенти изгоряха.

— Искаш да кажеш, че са били убити. Гестапо?

— Смятаме, че е работа на СД. Явно е изтекла информация.

— Момчето, което се е измъкнало, знае ли защо си го изпратил в Москва?

— Разбира се, че не. Истината трябва да се поднася в умерени дози. И като хубавото червено вино никога да не се сервира предварително.

— Смяташ, че е щял да откаже, ако е знаел истината?

— Не точно. Мисля, че нямаше да направи каквото трябва, със сигурност не достатъчно усърдно.

— А сигурен ли си, че ще успее?

Коркоран се поколеба.

— Дали съм сигурен? Не, господин президент. Не съм сигурен.

Рузвелт се обърна, за да вижда лицето на Коркоран. Очите му бяха проницателни и сини.

— Да не искаш да кажеш, че той не е най-подходящият за задачата?

— Той е единственият подходящ.

— Ужасно много зависи от този единствен агент. Твърде много, бих казал. — Президентът пъхна в устата си своето седефено цигаре и запали клечка кибрит. — Великобритания е в беда. Не съм сигурен колко още може да издържи нацистките бомбардировки. Камарата на общините е почти разрушена, Ковънтри и Бирмингам са сринати със земята. Успяха да свалят самолетите, но никой не знае колко още ще издържат. Да не говорим, че британците са на ръба на финансовия банкрут. Нямат пари да ни платят за боеприпасите, които поръчаха и от които отчаяно се нуждаят, за да отблъснат нацистите. Конгресът никога няма да се съгласи да им дадем заем. А и всичките тия американски патриоти, които ме обвиняват, че се опитвам да въвлека страната във войната.

Той си дръпна от цигарето, а огънчето от цигарата му просветна като гаснещо слънце.

— Не сме готови да воюваме — намеси се Коркоран.

Рузвелт кимна тъжно.

— Господ ми е свидетел, че е точно така. Още не сме започнали да се превъоръжаваме. Но голата истина е, че без нашата помощ Великобритания ще свърши до няколко месеца. А ако Хитлер разгроми Великобритания, всички ще се окажем пред дулата на пушките. Има и още нещо.

Президентът вдигна папка от края на масата до себе си и я подаде.

Коркоран стана, взе я и я отвори, след като си седна отново на мястото. Кимаше, докато преглеждаше съдържанието.

— Директива номер шестнадесет — каза президентът. — Подписана от Хитлер. Нацистите я наричат „операция Тюлен“ — свръхсекретният им план за нахлуване във Великобритания на двеста и петдесет хиляди германски войници. Парашутен десант, последван от дебаркиране на амфибийни части, пехота… Не мисля, че Великобритания ще оцелее. Ако германците изпълнят замисъла си, цяла Европа ще се превърне в Трети райх. Не можем да позволим това да се случи. Разбираш ли, Корки, че ако твоят агент не се справи, всички сме обречени? Отново те питам: твоят човек бива ли го?

Коркоран присви очи, докато дърпаше от цигарата си „Честърфийлд“.

— Признавам, че рискът е огромен — каза той със смутен глас, — но не по-голям, ако стоим със скръстени ръце. Когато простосмъртни се заемат да променят хода на историята, нещата може много да се объркат.

— Корки, ако и една думичка от този план се изплъзне навън, последиците ще бъдат немислимо ужасни.