Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Една от балерините му посочи врата с изрисувана върху нея звезда в червено и златно. С учестен пулс почука на вратата.

— Да? — чу се тих женски глас.

— Лана — отговори той.

Вратата се отвори и на прага застана тя. Копринената й черна коса беше силно опъната на кок, огромните светлокафяви очи блестяха под изрисуваните с грим китайски черти, деликатният леко вирнат, изваян нос, високите скули, очертаните с червило нацупени устни. Красота, от която на човек му спираше дъхът. Тя беше поразителна, много по-бляскава на живо, отколкото под прожекторите на сцената.

— Что вам надо? — попита сдържано крехката балерина, без дори да погледне посетителя си.

— Лана — прошепна нежно Меткалф.

Тя се вторачи в него и след малко го позна. Погледът й за част от секундата омекна и веднага след това изражението й стана надменно. Мигът на разнежване бе последван почти веднага от удивително самообладание.

— Не може да бъде — каза тя с кадифения си глас. — Наистина ли това е Стива, моят стар, скъп приятел?

Тя го наричаше галено Стива. Преди шест години произнасяше името му с мек, копринен, почти мъркащ глас. Сега то прозвуча от устата й някак надменно. Как бе възможно? Усмихна се благосклонно, както една прима балерина би приела свой почитател, с високомерна снизходителност.

— Каква приятна изненада.

Меткалф не можа да се сдържи да не я обгърне с ръцете си, а когато се опита да я целуне по устата, тя се извърна, предлагайки му покритата си с пудра буза. Тя се дръпна назад, силата на тънките й ръце го изненада, сякаш за да разгледа по-добре своя стар приятел, но го направи съвсем съзнателно, с намерението да се отскубне от прегръдката му.

— Лана — каза Меткалф, — прости ми, че нахълтах, без да те уведомя, душка. — Душка бе една от гальовните думи, с които се обръщаше към нея в миналото. — Пристигнах в Москва по работа и когато разбрах, че танцуваш тази вечер…

— Чудесно е, че те виждам. Колко мило от твоя страна, че ми се обади.

Имаше нещо подигравателно в тона й, прекалена официалност.

Меткалф извади от смокинга си черна кадифена кутийка и я подаде.

Тя обаче не я пое.

— За мен? Колко мило. Но сега, ако нямаш нищо против, трябва да си довърша грима. Наистина е скандално, че в тия времена има толкова ограничен персонал в Болшой. — Тя посочи с ръка малката, неудобна гримьорна с трикрило огледало, малка тоалетка, препълнена с гримове и четки, памучета за сваляне на грима и вехти бели хавлиени кърпи с избродирани в жълто големи букви Б и А, което означаваше „артист от Болшой“. Меткалф огледа и най-незначителните подробности с изострените си сетива. — Няма кой да ми помогне за грима, ужасно е.

Меткалф отвори кутийката, разкривайки диамантена огърлица, която искреше на фона на черното кадифе. Тя харесваше бижута като повечето жени, но имаше невероятно изтънчен вкус за изработката и дизайна, не я интересуваха само големината или блясъкът на скъпоценните камъни. Подаде й я. Тя я погледна набързо без никакъв интерес.

Изведнъж започна да се смее високо и кръшно.

— Точно от това имах нужда — каза тя. — Още една верига около врата.

Подхвърли му обратно кутийката, той я улови, удивен от реакцията й.

— Лана — започна Меткалф.

— Ай, ай, Става, Стива. Останал си същият типичен чужд капиталист, а? Не се променяш, нали? Надяваш вериги и окови и понеже са направени от злато и диаманти, си въобразяваш, че ние не знаем за какво са предназначени?

— Лана — възрази Меткалф. — Просто дребен подарък.

— Подарък? — присмя му се тя. — Не се нуждая от подаръци от теб. Ти вече ми даде подарък, скъпи Стива. Има подаръци, които те обвързват, задължават и заробват, има и такива, които дават плодове.

— Плодове? — повтори Меткалф озадачен.

— Да, Стива, развиват се. Като покълнали стъбла пшеница в кооперативно стопанство. Като в нашата велика съветска икономика.

Меткалф я погледна втренчено. Нямаше и грам ирония в тона й. Всичките тия приказки за колективни стопанства и капиталистическо заробване съвсем не подхождаха на не особено почтителната Светлана Баранова отпреди шест години, която обичаше да се подиграва на сталинистките лозунги, комунистически кич, пошлост, както го наричаше тя, неподлежаща на превод дума, означаваща лош вкус. Какво се бе случило с нея? Дали се бе превърнала в част от системата? Как можеше да изрича подобни празнословия? Наистина ли вярваше в това, което казваше?

— Предполагам, че вашият велик лидер Сталин е твоята представа за идеален мъж? — измърмори Меткалф.