Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Така ли? — отговори Меткалф. — Ще я гледам внимателно.

— Да — каза руснакът. — Аз винаги я гледам. Не изпускам нейно представление.

Меткалф се усмихна отново и се обърна. Обзе го тревога. Мъжът от ГРУ знаеше кой е. Лицето му го издаде; при това нарочно. Нямаше никакво съмнение. Което означаваше, че агентът на ГРУ беше седнал тук, точно зад Меткалф, умишлено. Зави му се свят, умът му заработи трескаво. Как бяха уредили нещата по този начин? Защото явно бе уредено; нямаше нищо случайно в това съвпадение.

Но как? Меткалф си припомни събитията от последните минути. Спомни си как се настани на мястото си, празно място, а наоколо хората вече бяха насядали. Меткалф си даде сметка, че униформеният агент от ГРУ е бил там, когато той дойде. Веднага мярна червената му гъста коса, нахалното и жестоко лице; беше се запечатало в някакво ниво на съзнанието му. Човекът от ГРУ е пристигнал, преди Меткалф да заеме мястото си!

Как тогава беше уредено? Кожата на врата му настръхна от обзелата го параноя. Какви бяха вероятностите мястото на билета, който купи в последната минута от спекуланта пред Болшой, случайно да се е оказало пред това на агент от ГРУ, информиран за връзката му с Лана Баранова?

Меткалф потрепери, когато осъзна, че възрастният мъж, който му продаде билета, изглеждаше достатъчно отчаян, макар някога да е бил елегантен човек, за да направи каквото му наредят.

Беше нагласено без никакво съмнение. Знаеха, че ще посети Болшой — те, които го наблюдаваха, съветските власти, в конкретния случай елитното ГРУ, и искаха той да разбере този факт, да е наясно, че не може да направи и една крачка без тяхното знание. А дали не беше параноя?

Не. Нямаше никакво съвпадение. Беше проследен до Болшой, при това изключително професионално. Той въобще не забеляза, че е имал опашка, и това бе най-обезпокоителното. Обикновено лесно откриваше, когато го следяха. В края на краищата това му бе работата, за това бе обучен. А и в повечето случаи руснаците бяха доста недодялани в следенето, често не се криеха и по-скоро то служеше наместо грубо предупреждение.

И все пак как бе възможно всичко това да се нагласи в последната минута? Той умишлено не си купи билет от бюрото на „Интурист“, както обикновено правеха чуждестранните посетители. Реши да остави това за последния момент, тъй като знаеше, че пред театъра се навъртат спекуланти на билети.

Онези, които са го следили, нямаше начин да разберат, че отива в Болшой, преди да стигне до Театралния площад. Беше въпрос на няколко минути, крайно недостатъчни да се уреди изпращането на агент.

И изведнъж се сети. Той пристигна в Москва напълно открито, под истинската си самоличност, с предизвестие от няколко дни, с разрешението на съветските власти. Те разполагаха с негово досие без никакво съмнение. Логично бе да нямат представа за какво е пристигнал. Но те знаеха за връзката му с Лана. Не беше трудно да се досетят, че той ще поиска да посети Болшой, за да гледа представление с участието на бившата му изгора. Да: бяха предвидили поведението му и бяха поставили човек за всеки случай.

Беше следен строго от онези, които знаеха кой е. Това бе посланието, което му изпращаха.

Но защо ГРУ? Защо агент от съветското военно разузнаване? НКВД бе службата, която би трябвало да се интересува от него?

Прозвуча третият звънец откъм фоайето, светлините постепенно угаснаха, глъчката замря до пълна тишина. Оркестърът засвири. Завесата се вдигна.

После, няколко минути по-късно, на сцената се появи Тао-Хоа, Меткалф я позна.

Виждаше Лана за първи път от шест години и остана поразен, онемя от нейната красота и ефирност. Сияещото й лице излъчваше заразяваща искреност и радост. Сякаш се бе сляла с музиката. В изражението й имаше нещо неземно. Публиката можеше да е на милиони мили разстояние; сякаш беше безплътна, същество от друга планета.

В сравнение с нея останалите балетисти приличаха на марионетки. Сценичното й присъствие бе наелектризиращо, движенията й плавни и мощни. Издигаше се така, сякаш земното притегляне не я привличаше, сякаш носена от някаква вълшебна сила. Летеше, като че ли се бе преобразила в част от музиката.

За миг Меткалф позволи на сърцето си да полети заедно с нея. У него нахлуха спомени за първата им среща, за изпълнението й в „Тристан и Изолда“ — първото и единствено представление на тази продукция. Беше глупаво от страна на Игор Мойсеев да поставя балет по германска музика и комисариатът за култура веднага му изтъкна грешката. Връзката на Меткалф с Лана бе обречена предварително да е краткотрайна. Но спомените за краткото, изпълнено с плам време, което прекараха заедно, непрекъснато го спохождаха. Как можа да я остави да си отиде? Но и как можеше да остане? Беше временна връзка, просто си поживяха и се забавляваха, той никога нямаше да остане в Москва, а тя никога нямаше да напусне страната си.