Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

По лицата им обаче бе изписано нещо ново, ужасяващ страх, много по-дълбок, отколкото Меткалф бе забелязал шест години по-рано: параноя, плътен и всеобгръщащ ужас сякаш се бе надвесил над руснаците като пелена от мъгла. Това бе най-стряскащата промяна. Големият терор, чистките от 30-те години, които бяха започнали, след като Меткалф си бе заминал от Москва, бяха оставили отпечатък върху лицето на всеки — от най-простия селянин до най-висшестоящия комисар.

Меткалф го видя на срещата си днес в Народния комисариат по външна търговия — среща, по време на която имаше чувството, че никога няма да свърши, но която бе необходима като претекст за пребиваването му в Москва. С някои от членовете на делегацията се познаваше от преди, но те се бяха променили неузнаваемо. Веселият и засмян Литвиков се бе превърнал в намръщена, призрачна фигура. Неговите помощници, които навремето бяха сърдечни и мили в присъствието на този голям американски капиталист, сега се държаха студено и резервирано. Меткалф остана с впечатлението, че те го наблюдаваха едновременно със завист и страх. Той беше важна особа, но също така опасен като заразна болест: по-близки отношения с него щяха да ги опетнят в очите на началствата им. Във всеки един миг можеха да ги обвинят в шпионаж, колаборационизъм с капиталистически агент; можеха да ги арестуват, екзекутират. Разстрелваха хора за далеч по-дребни неща.

Припомняйки си срещата, Меткалф поклати глава. Седнал в задушната приемна до маса с покривка от зелено сукно, той трябваше да измисли начин да подхвърли обещания и оферти, без обаче да поема твърди ангажименти за каквото и да било. Напомни за политическите връзки на семейството си, споменавайки имена като Франклин Рузвелт, на доверени президентски съветници, на влиятелни сенатори. Довери им, че въпреки публично отправяните критики срещу Русия президентът всъщност желаеше да увеличи търговския обмен със Съветския съюз, забелязвайки как те наостриха уши. Всичко бе пълна измислица, но, изглежда, свърши работа.

Сега, докато вървеше през Театралния площад, наблюдаваше бляскавата класическа фасада на Болшой театър с неговата галерия с осем колони, а в горната част фронтон, украсен с четири бронзови коня, теглещи каляската на Аполон. Меткалф усети, че пулсът му се ускори.

Мина покрай милиционер, уличен полицай, който му хвърли бдителен поглед, след което се зазяпа с възхищение в дрехите му: тежкарското тъмносиньо кашмирено палто, елегантните кожени ръкавици. В края на краищата това бе облекло, достойно за издънка на „Меткалф Индъстрис“.

— Най-добре можеш да се скриеш пред очите на всички — често го поучаваше Корки. — Голотата е най-добрата дегизировка.

Старият му приятел Дерек Къмптьн-Джоунс веднъж се пошегува, след като чу тези думи:

— Стивън си показва голотата само от кръста надолу. Той си мисли, че еднократен код е същото като еднократно чукане.

Споменът предизвика у Меткалф непоносима болка. Неговите приятели в парижката станция бяха мъртви. Свестни, смели мъже, убити при изпълнение на своя дълг, но как? И защо?

Сети се за стара руска поговорка — при предишното си пребиваване тук той чу десетки, стотици поговорки. Тя гласеше: „Ако живееш в миналото, ще си загубиш едното око; ако забравиш миналото, ще загубиш и двете.“

Не можеше да забрави миналото. Не, никога нямаше да го забрави. Тук, в Москва, беше заобиколен от него, връщаше се в него, а това минало беше балерина на име Светлана. Пред театъра чакаха на огромна опашка хора, за да влязат. Меткалф нямаше билет за тазвечерното представление на „Червеният мак“, но винаги можеше да се измисли нещо. В Москва с твърда валута — американски долар, британска лира и френски франк — можеше да се купи всичко. Винаги се намираха московчани, които отчаяно търсеха валута, както наричаха капиталистическите пари, с която можеха да си купят храна от специалните магазини, предназначени само за чужденци. Толкова отчаяно, че бяха готови да продадат дори билета си за Болшой, с който бе толкова трудно човек да се снабди. Отчаяние: това бе нещо, на което винаги можеше да разчита в Москва.

Хората пред театъра бяха по-добре облечени от онези, които срещна по улиците, което не бе учудващо. Билети за Болшой се намираха само чрез блат, руската дума за връзки. Беше необходимо да познаваш някого, да си важна клечка, член на партията или чужденец. В тълпата се мяркаха множество военни униформи, офицерите имаха червени еполети. Еполетите бяха новост, припомни си Меткалф. Сталин ги въведе съвсем отскоро, опитвайки се да повиши духа в Червената армия, травматизирана от чистките през 1938 година, когато бяха екзекутирани огромен брой офицери, обвинени в предателство заради тайно съзаклятие с нацистка Германия.