Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Ревът на двигателите понамаля.

— Всесилни Боже! Меткалф, в какво, по дяволите, ме набута?

— Ти сам се набута, Скуп.

— Едва ли.

— Ти го направи. Имаме ли разрешение за излитане, между другото?

Скуп вдигна рамене.

— Полетът е разрешен, но се наложи да тръгнем малко по-рано. За известно време не би трябвало да имаме проблеми.

— За известно време!

— Не очаквам въздушният контрол на Луфтвафе да нареди да ни свалят. Твърде много са неизвестните. Испански самолет с разрешение за излитане, съобщенията ще са противоречиви…

— Не очакваш?

— Искаш или не искаш, Меткалф, ние сме във време на война. За щастие опознавателните ни знаци са граждански, така че моите приятелчета от Кралските ВВС няма да ни гръмнат. Притесняват ме повече нацистите. Летим в откраднат самолет през въздушно пространство, контролирано от германците. Знаеш ли какво може да се случи?

Меткалф предпочете да пренебрегне предупреждението. В края на краищата в този момент не можеше да се направи нищо. Всичко, което им оставаше, бе да се уповават на изключителните умения на Скуп.

— И преди си летял на такъв самолет, нали?

— Разбира се, „Танте ДО“. Набръчканият ковчег. Всъщност не съм летял точно с такъв, но с нещо подобно.

— Господи — изпъшка Меткалф. — Докъде може да ни отведе това чудо?

Скуп замълча за миг. Все още набираха височина.

— Осемстотин мили или нещо такова, заедно с резервното горивно.

— Тъкмо ще ни стигне до Силезия.

— Едвам.

— Ако предположим, че се доберем до там по живо по здраво и успеем да презаредим, пак ще е рисковано.

— Какви ги дрънкаш?

— Оттам ще ни останат още осемстотин мили. Почти същото разстояние.

— Осемстотин мили докъде? Мислех, че Силезия е крайната дестинация?

— Не — отговори Меткалф. — Имам среща. Със старо гадже.

— За слабоумен ли ме вземаш, Меткалф?

— Не. Ще ни отведеш до Москва.

Москва, август 1991 г.

Посланик Стивън Меткалф остави телефонната слушалка разстроен.

Беше след полунощ московско време. Седеше в обезопасена стая на втория етаж на натруфена, боядисана в жълто къща на една миля западно от Кремъл, която служеше за резиденция на американския посланик в Москва. Меткалф беше живял тук през 60-те години и я познаваше добре. Сегашният посланик, негов приятел, с удоволствие позволи на знаменития Стивън Меткалф да ползва безопасната телефонна линия.

Президентският съветник по националната сигурност току-що го запозна с последните данни на разузнаването за задълбочаващата се криза в Москва, тя изглеждаше застрашителна.

Съветският президент Михаил Горбачов, който бе на почивка със семейството си в президентската вила на Крим, беше задържан като заложник. Заговорниците — включително шефът на КГБ, министърът на отбраната, шефът на Политбюро и премиерът, дори началникът на администрацията на Горбачов — обявиха извънредно положение. Те разпространиха невярното съобщение, че Горбачов е болен и не е в състояние да управлява. Поръчаха да се произведат двеста и петдесет хиляди чифта белезници във фабрика в Псков и да се отпечатат триста хиляди заповеди за арест. Наредиха да се освободят цели два етажа в московския затвор „Лефортово“, за да натикат там враговете си.

Лимузината ЗИЛ го чакаше пред резиденцията. Меткалф се качи до своя стар приятел генерала с три звезди. Той забеляза, че руснакът с псевдоним Курвенал е облечен в цивилни дрехи. Мъжът кимна на шофьора и колата незабавно потегли по задръстените с танкове улици.

Генералът заговори без предисловие, гласът му бе осезаемо напрегнат.

— Горбачов няма как да се свърже с външния свят. Специалните линии са отрязани, дори специалната линия за главнокомандващия.

— Има и по-лошо — прекъсна го Меткалф. — Току-що са разбрали, че заговорниците са сложили ръка на ядреното куфарче.

Генералът затвори очи. Куфарчето, което съдържаше свръхсекретните съветски ядрени кодове, щеше да даде възможност на хунтата да използва целия арсенал от руски ядрени оръжия, ако пожелае. Мисълта, че подобна сила е в ръцете на откачени, беше потресаваща.

— Горбачов жив ли е?

— Така изглежда — отговори Меткалф.

— Пучистите искат промяна — обясни генералът. — Е, ще я получат, но не както си я представят. Ако…

Меткалф изчака малко и после попита:

— Ако какво?

— Ако Диригента се намеси. Той е единственият, който може да спре това безумие.

— Ще го послушат ли?