Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Нещо повече. Като шеф на целия военнопромишлен комплекс в страната Диригента разполага с огромна власт.

Меткалф се отпусна в седалката и каза:

— Не е ли странно, че двамата с теб разговаряме само по време на извънредни кризи. Когато светът е на ръба на ядрена война. Кризата с Берлинската стена. Кубинската ракетна криза…

— Не се ли оказах прав, че Хрушчов няма да изстреля ракетите?

— Ти никога не си правил компромиси със сигурността на собствената си страна, нито пък аз. Смятам, че и двамата действаме като… като…

— Като гръмоотводи, винаги съм си го мислел. Бяхме там, за да не допуснем цялата къща да пламне.

— Но вече сме стари, и двамата. Уважават ни заради репутацията, възрастта и мъдростта ни. Макар винаги да казвам, че мъдростта идва едва след като човек извърши цяла камара грешки.

— И се поучи от тях — добави генералът.

— Вероятно. Но така или иначе ме пенсионираха поради възраст. Ако не бяха парите ми, се съмнявам, че някой ще се сети да ме покани в Белия дом.

— Диригента няма да те сметне за негоден или възрастен пенсионер.

— Аз принадлежа към миналото. Аз съм история.

— В Русия миналото никога не остава в миналото, а историята никога не е само история.

Но преди Меткалф да отговори, лимузината рязко спря. Пред тях имаше улично заграждение: бариери, сигнални светлини и униформени войници.

— Групата „Алфа“ — каза генералът.

— Заповядай им да ни пуснат — каза Меткалф. — Ти си висш офицер.

— Те не са от армията. А от КГБ. Елитната група командоси, която бе използвана в Афганистан, в Литва — добави той, а в гласа му се долавяше съжаление. — А сега в Москва.

Войниците обградиха лимузината с насочени автомати.

— Излезте от колата — нареди командирът на взвода. — Ти, шофьорът. И вие, двамата старци отзад. Веднага!

— Мили Боже — промърмори генералът. — Тия момчета имат заповед да убиват.

Москва, ноември 1940 г.

Москва се бе променила неузнаваемо от последния път, когато Меткалф беше тук, но си оставаше същата. Беше град на мизерия и великолепие, на отчаяние и гордост. Където и да отидеше — от фоайето на хотел „Метропол“ до „Дузнецки мост“, — усещаше натрапчивата миризма на махорка, евтин руски тютюн, миризма, с която винаги свързваше Русия. А също и противната, гранива смрад на влажна овча кожа, другата характерна за Москва миризма, която разпозна.

Толкова много неща бяха същите и все пак промяната бе огромна. На мястото на старите едноетажни и двуетажни сгради се издигаха грандиозни небостъргачи, проектирани според личния вкус на Сталин в архитектурен стил, наподобяващ сватбена торта, наричан тук сталинистка готика. Навсякъде кипеше неистово строителство и изкопна работа. Москва се трансформираше в центъра на тоталитарна империя.

Нямаше ги вече файтоните, теглени от коне. Чакълестите улици бяха разширени и асфалтирани, тъй като Москва се подготвяше за епохата на автомобилите. Не че по улиците се движеха много коли — само очукани стари рена, но най-вече емки — руското название за ГАЗ М-1, тяхната версия на Форд от 1933 година. Бавните кафяви трамваи все още тракаха шумно по релсите и от вратите им висяха московчани, но като че ли сега се возеха по-малко хора, отколкото при предишното посещение на Меткалф. Вече имаше и други начини за придвижване в Москва, включително новото метро, построено през последните няколко години.

Във въздуха имаше повече сажди от когато и да било: сега бълваха дим заводи, влакове и автомобили. Старата улица „Тверская“, тази огромна пътна артерия, бе преименувана на улица „Горки“ — на писателя, подкрепил революцията.

Повечето от малките магазинчета бяха отстъпили място на огромни универсални магазини — с празни рафтове и без клиенти въпреки лъскавите им витрини. Храна почти не се намираше, но пропагандата бе в изобилие. Където и да отидеше, Меткалф срещаше гигантски портрети на Сталин или на Сталин и Ленин заедно. Сградите бяха обкичени с грамадни червени знамена, на които пишеше: „Ще преизпълним показателите на петилетката!“ или „Комунизмът е равен на съветска власт плюс електрификация на цялата страна!“

И все пак под чудатата комунистическа парадност вечната, древната Москва се бе съхранила — златните кубета на руските православни черкви, които блестяха на слънцето; смайващите цветове на катедралата „Василий Блажени“ на Червения площад; работниците в своите раздърпани ватенки; селяните в обемистите си палта и забрадки на главите, бързащи по улиците с пазарски мрежи в ръце или самоделни дървени куфари.