Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Върху лицето й за миг се изписа ужас. Той осъзна, че забележката му бе глупава и че я постави с думите си в опасно положение. Покрай гримьорната минаваха хора и ако някой дочуеше и една подривна дума макар и от устата на чужденец, това автоматично я застрашаваше.

— Да — отвърна тя. — Нашият Сталин разбира нуждите на руския народ. Той обича руския народ и руският народ го обича. Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко с пари, но не можете да купите съветската душа!

Той пристъпи към нея и заговори тихо:

— Душка, осъзнавам, че не притежавам чара на други мъже в живота ти. Като например нацисткия ти приятел, хер фон…

— Не знаеш какви ги говориш — изсъска тя.

— Носят се клюки, Лана. Дори в чуждите посолства. Знам много…

— Не! — викна тя. Гласът й се разтрепери и в него имаше нещо повече от страх. — Ти нищо не знаеш! А сега се махай от тук веднага!

— Колко великолепна бе тази вечер — каза Рудолф фон Шюслер, докато галеше косите на Светлана Баранова. — Моят Червен мак.

Тя потрепери, когато докосна порцелановата кожа на шията й, и за миг той се зачуди дали беше от наслада или отвращение. Но после видя как устните й се разтегнаха в сладка усмивка и се успокои.

Носеше халата, който й бе купил в Мюнхен, ушит от най-фина, прозрачна розова коприна. Начинът, по който покриваше и едновременно очертаваше извивките на гърдите й, тънката й талия, сладострастната плът на стройните й и едновременно мускулести бедра, го възбуждаше безкрайно.

Тя бе най-апетитното блюдо, което някога късметът му бе поднасял, а Фон Шюслер си падаше по вкусната храна. Някои го намираха за пълен, но той смяташе себе си за добре нахранен, гастроном, човек, който обича да си угажда.

Но да се живее охолно в Москва бе почти невъзможно.

Храната, с която човек можеше да се снабди дори чрез германското посолство, бе лошокачествена. Апартаментът, който му предоставиха и който бе принадлежал на висш офицер от Червената армия, екзекутиран по време на чистките, беше достатъчно просторен. Вилата в Кунцево, край Москва, където той прекарваше уикендите, също беше прилична. Наложи му се да плати тлъста сума под масата на един руснак, за да наеме къщата, и трябваше да търпи недомлъвките на колегите си в посолството с по-малко късмет и без семейни пари, за да си позволят да правят специални сделки със съветските власти. Но си струваше.

Трябваше да внесе повече мебели, не можеше да се намери подходяща прислуга за вечерните приеми, а той самият отдавна се бе уморил от начина на живот в дипломатическите кръгове в този мрачен град. Всички говореха единствено за войната. А откакто руснаците подписаха пакта за ненападение с Берлин, това бе главната тема. Ако не беше срещнал Червения мак, сигурно щеше да се побърка.

Сякаш всичко се подреждаше идеално за него. Не беше късмет, не. То идваше да докаже онова, което баща му често повтаряше: най-важното на този свят е произходът. Потеклото — нищо друго не струва толкова. Той основателно се гордееше със своето потекло, с огромното имение край Берлин, което семейството му притежаваше от един век и повече, със заслугите на редица свои видни предци в служба на кайзери и премиери. И, разбира се, най-много със славния пруски генерал Лудвиг фон Шюслер, героят от 1848 година, който командваше армията при потушаването на либералните въстания, докато пруският крал Фридрих Вилхелм трепереше от страх и се готвеше да капитулира. Фон Шюслер имаше изострено чувство по отношение на изтъкнатото име, което носеше.

За нещастие винаги се намираха хора, които да смятат, че онова, което бе постигнал, се дължи само на името му. Така че Фон Шюслер често се улавяше да скърца със зъби заради това, че подценяваха качествата му. Той пишеше великолепни, красиво композирани спомени, които на места по стил напомняха на Гьоте, макар че изглеждаха като по калъп.

И все пак не се стигаше до втори секретар в германското посолство на толкова важен пост като Москва без интелект, умения и талант. Вярно, той дължеше работата си на стария семеен приятел, граф Фридрих Вернер фон дер Шуленбург, германския посланик тук, който бе доайен на дипломатическия корпус в Москва. Но за Бога, германското външно министерство бе фрашкано с аристократи — да вземем например самия външен министър Йоахим фон Рибентроп или неговия първи заместник Ернст фон Вайцзекер, или Ханс-Бернд фон Хефтен, или предишния външен министър Константин фон Нойрат… списъкът продължаваше. Кой друг можеше да цени по-дълбоко присъщото величие на германския народ, цивилизацията, която бе дала на света Бетовен и Вагнер, Гьоте и Шилер? Цивилизацията, която бе в основата на самата световна цивилизация?