Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Адолф Хитлер нямаше привилегията да притежава синя кръв, но пък имаше визия. Имаше какво да се каже за свежата кръв. Колкото и да беше досаден и славолюбив фюрерът, поне имаше отношение към величието на германския народ. Но в крайна сметка при цялата реторика за масите Третият райх копнееше за легитимност, която можеха да му дадат само аристократи като Фон Шюслер.

По тази причина той прекарваше уикендите в Кунцево в писане на мемоарите си. Неговият забележителен родственик Лудвиг фон Шюслер си бе направил труда да напише мемоари и така си бе осигурил място в историята. Рудолф ги беше чел пет или шест пъти. Той беше убеден, че собствените му мемоари ще са далеч по-стойностни от тези на предтечата му, тъй като времето, в което живееше, бе по-важно и много по-интересно.

Е, Москва беше скучна, но в поста му в руската столица имаше слава, напомняше си често той. Съвсем скоро Германия щеше да спечели войната. Беше неизбежно. Единствената страна, която донякъде разполагаше със силата да надвие Германия, беше Русия, но Сталин проявяваше покорство и отстъпчивост. След като това станеше, Фон Шюслер можеше да се оттегли в своя замък с чувство на изпълнен дълг към правителството и да язди любимите си коне сред красивата германска природа… Щеше да завърши и да изглади мемоарите си, които щяха да предизвикат възторжени отзиви.

Смяташе да отведе със себе си и своето бижу, Червения мак, единственото нещо, което разсейваше сивотата в Москва. За това трябваше да благодари на своя стар приятел д-р Херман Берендс, който беше СС унтерщурмфюрер дер резерв (Вафен-СС). Бяха състуденти от университета в Марбург. И двамата защитиха там докторати по право и тренираха заедно фехтовка. Берендс, който бе много по-страстен фехтовач от Фон Шюслер, с гордост носеше белезите си: дълбоки резки на бузите от шпагата. След университета пътищата им се разделиха. Фон Шюслер постъпи на външнополитическа служба, а Берендс се присъедини към СС. Но продължиха да поддържат контакти и Берендс му довери тайната си точно преди Фон Шюслер да отпътува от Берлин. Той сподели с него като приятел с приятел тайна, която бе научил. Тайна, от която сметнал, че старият му състудент може да извлече полза.

Берендс му разказа тайната на Михаил Баранов, героя от руската революция. И когато Фон Шюслер се запозна с дъщерята на стария човек на прием в германското посолство малко след пристигането си в Москва… Е, както гласи германската поговорка: Ден герехтен хилфт Гот — Бог помага на праведните. Произходът отново се оказа решаващ. Този път решаваща бе не само синята кръв на Фон Шюслер, а и поразяващото потекло на балерината. Тайната на нейния баща. „Когато бащите ядат кисело грозде, зъбите на децата им получават скомина.“ Колко вярно, колко вярно.

Той не я изнуди — не, не, би било погрешно да се погледне от такъв ъгъл. Беше просто начин да започне с нея връзка, да си осигури нейното внимание. Спомняше си как тя пребледня, когато я дръпна в едно ъгълче по време на приема в посолството и спомена какво знае за баща й… Но това беше минало. Оказаха се абсолютно верни думите на баща му: Марс отваря вратите към Венера. Първата целувка получаваш насила. Втората — от страст.

— Изглеждаш много кротка тази вечер, скъпа моя — каза той.

— Просто съм уморена — отвърна красивото момиче. — Знаеш, че представлението е уморително, Руди.

— Но ти въобще не приличаш на себе си — настоя той.

Той я хвана за гърдите и стисна зърната й. Отначало му се стори, че тя смръщи лицето си, но Фон Шюслер бързо осъзна, че бе по-скоро израз на удоволствие. Премести другата си ръка по-надолу и започна да я гали. Тя обаче като че ли не реагира там, долу, но беше нормално: беше момиче, което очакваше да бъде увещано, крепост, която трябваше да се превземе. Поначало не беше най-горещата в сексуално отношение жена, но жените бяха различни. Тя просто по-бавно се възбуждаше.

Хвърли му онзи поглед, който той познаваше като страстен, макар че отстрани някой би могъл да го сметне за… гневен. Но не, беше страст. Тя бе пламенна кобилка.

Протегна се към кутията с немски шоколадови бонбони — руският шоколад беше неописуем — и поднесе един до устните й. Тя поклати глава. Той вдигна рамене и го пъхна в устата си.

— Мисля, че без теб бих полудял — призна Фон Шюслер. — Ще полудея от скука. Няма нищо по-неприятно от скуката, съгласна ли си?

Лана не срещна погледа му. Тя все още изглеждаше далеч от тук. На лицето й имаше странна усмивка. Той никога не знаеше за какво мисли тя, но това нямаше значение. Харесваше загадъчните жени.