Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

О’Брайън не вярваше, че има точен отговор. Дори само въпросът бе в състояние да го унищожи. Един разобличен „герой от войната“ бе ненавистен за хората. Защото хората се оказаха измамени, това ги дразнеше, това ги вбесяваше.

Тъкмо тези неща му наговори онзи отвратителен шепот. И то само защото Куин бе разпитвал. Три неизвестни лица безпрепятствено са получили достъп до сградата в нощта преди смъртта на Хувър. А на следното утро досиетата на Хувър бяха изчезнали.

Ако О’Брайън се нуждаеше от доказателство за прогресивното си падение като служител във ФБР, то трябваше само да хвърли поглед върху своя служебен картон. Бе отстранен от няколко комисии. Вече не получаваше строго поверителните доклади за новите съвместни операции със Съвета за Национална сигурност и с ЦРУ. Изведнъж го прехвърлиха само на нощни дежурства. Нощни дежурства! За Вашингтон това бе равнозначно на боен пост в Омаха. Нощните дежурства дадоха възможност на агента да направи преоценка на много неща, най-вече на своето собствено бъдеще.

Това караше О’Брайън да се чуди кой от Бюрото го преследва. Който и да бе, той явно знаеше за трите неидентифицирани лица, които под фалшив предлог се бяха вмъкнали във ФБР през нощта преди смъртта на Хувър. И вероятно знаеше много повече за стотиците досиета, скрити в личната картотека на Хувър.

Друго едно съображение се натрапваше в съзнанието на О’Брайън. Той не обичаше да се замисля над него. След ужасяващия шепот по телефона преди четири месеца неговата воля за съпротива, за борба изчезна. Бе напълно възможно провалът му в Бюрото да се дължи на самия него. На качеството на неговата работа.

Телефонният звън прекъсна мислите му и го върна към дребнавата реалност на нощното дежурство. Погледна светещото копче пред себе си. Това бе повикване по вътрешната линия на някой от двата пропуска.

— Тук е пропускът на Десета улица. Имаме проблем. При нас стои един човек, който настоява да говори с някого от отговорните служители, които в момента са на работа. Казахме му да дойде сутринта, но той отказва.

— Да не е пиян? Или някой смахнат?

— Не изглежда. В същност знам какъв е. Чел съм една негова книга. Казва се „Контраудар!“. Името му е Чансълър. Питър Чансълър.

— Чувал съм за него. Какво иска?

— Не ще да каже. Твърди, че е спешно.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че той няма да мръдне цяла нощ оттук, докато не го приеме някой. Според мен това ще сте вие, Куин.

— Добре тогава. Проверете го за оръжие, дайте му придружител и го пратете при мен.

Питър влезе в кабинета, като кимна признателно на униформения дежурен, който затвори вратата и излезе. От бюрото пред прозореца се надигна набит мъж с червеникавокафява коса и му протегна ръка. Чансълър се приближи и пое ръката му. Ръкостискането бе особено: студено, физически студено и кратко.

— Аз съм старши агент О’Брайън, мистър Чансълър. Положително вие сам знаете, че пристигането ви тук в този час е нещо недопустимо и повече от необичайно.

— Недопустими и необичайни са самите обстоятелства.

— Сигурен сте, че случаят не е за полицията, така ли? Защото нашите правни възможности са ограничени.

— Вие сте ми нужен.

— Добре, но не може ли случаят ви да почака до сутринта? — попита О’Брайън все още прав.

— Не.

— Разбирам. Седнете, моля. — Агентът посочи към едни от двата стола пред бюрото. Питър се поколеба.

— Предпочитам да остана прав. Право да ви кажа, страшно съм изнервен.

— Както ви е удобно. — О’Брайън се върна на стола си. — Поне си свалете палтото. Ако, разбира се, възнамерявате да останете дълго.

— Може би ще остана цялата нощ — отвърна Чансълър, като свали палтото си и го метна върху стола.

— Надявам се да не стане така — каза О’Брайън, като го наблюдаваше.

— Ще ви оставя вие да решите. Така честно ли е?

— Аз съм адвокат, мистър Чансълър. Елиптични отговори, особено предложени под формата на въпрос, са безсмислени и досадни. И ме дразнят.

Питър млъкна и го погледна.

— Адвокат ли? Стори ми се, че казахте агент. Старши агент.

— Казах. Повечето тук сме юристи или икономисти.

— Забравих.

— Припомням ви го. Но това едва ли е съществено.

— Не, не е — отвърна Чансълър, като отново се насочи към темата. — Много неща имам да ви разкажа, мистър О’Брайън. Когато приключа, ще дойда с вас при този, на когото трябва да повторя всичко. Но трябва да започна от самото начало. Иначе няма да се схване смисълът. Преди да започна, ще ви помоля да телефонирате.