Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Спрете — прекъсна го агентът. — Вие пристигнахте тук доброволно, като отказахте да дойдете сутринта на официална среща. Затова няма да приема никакви предварителни условия и на никого няма да се обаждам.

— Имам най-основателни причини да поискам от вас това.

— Ако това е предварително условие, не го приемам. Елате утре сутринта.

— Не мога. Освен другите причини има и още една: някакъв човек пристига със самолет от Индианополис с намерението да ме убие.

— Тогава вървете в полицията!

— Само това ли можете да ми кажете? Това и „елате сутринта“?

Агентът се отпусна на стола си. Погледът му изразяваше растящо подозрение.

— Вие написахте книгата „Контраудар!“, нали?

— Да, но случаят няма…

— Сега си спомням — прекъсна го О’Брайън. — Тя излезе миналата година. Много хора повярваха, че в нея се описва истината. Други бяха сериозно разтревожени. Според вас ЦРУ действувало вътре в страната.

— Според мен това е така.

— Разбирам — сухо продължи агентът. — Миналата година ЦРУ. Тази година е ред на ФБР. Пристигате от улицата посред нощ и се мъчите да ни провокирате да извършим нещо, което после да опишете.

Питър се хвана за облегалката на стола.

— Не отричам, че всичко започна от книгата. От идеята за една книга. Но последвалите събития надхвърлиха всякакви граници. Има жертви. Тази вечер едва не ме убиха. И човека до мен. Всичко е навързано.

— Повтарям ви най-настойчиво: обърнете се към полицията.

— Искам вие да се обадите в полицията!

— Защо?

— За да ми повярвате. Защото случаят засяга хора от ФБР. И според мен вие сте тези, които могат да сложат край на всичко.

— Край на кое? — О’Брайън се наклони напред, все още недоверчив, но заинтригуван.

Чансълър се подвоуми. Трябваше да се покаже разумен пред този подозрителен човек. Ако агентът го помисли за смахнат, дори само леко смахнат, ще го прехвърли на полицията. Питър нямаше нищо против полицията. Тя можеше да му осигури закрила и той се нуждаеше от нея. Но полицията не можеше да реши въпроса. Той зависеше само от Бюрото. Чансълър заговори колкото се може по-спокойно.

— Най-напред да се спрат убийствата. После да се сложи край на терора, на заплахите и изнудванията. На унищожаването на човешкия живот.

— От кого?

— От онези, дето мислят, че притежават информация, която може необратимо да навреди на ФБР.

О’Брайън стоеше неподвижно.

— Какво имате пред вид с това „да навреди необратимо“?

— То се основава на предположението, че Хувър е бил убит.

О’Брайън се вцепени.

— Ясно. А защо трябва да позвъня на полицията?

— Една стара къща на Тридесет и пета улица, в северозападната част, близо до Уисконсин, гореше преди няколко часа, когато се измъкнах от нея. Аз я подпалих.

Очите на агента се разшириха, гласът му стана настойчив:

— Това се казва признание. Аз като адвокат съм длъжен да ви уведомя…

— Ако полицията направи оглед — продължи Питър, пренебрегвайки настоятелността на О’Брайън, — ще открие гилзи на тревата пред къщата, дупки от куршуми по стените, дървенията и мебелите, ще види, че горната страна на кухненската стена е разбита, а телефонните кабели прекъснати.

Агентът от ФБР го гледаше вторачено:

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Беше ми устроена засада.

— Значи, стрелба в населен квартал?

— Изстрелите бяха със заглушител. Никой нищо не е чул. Имаше и периоди на затишие — сигурно заради минаващи автомобили. Затова се реших да предизвикам пожар. Пламъците щяха да се забележат.

— И вие напуснахте мястото?

— Избягах. А сега съжалявам.

— Защо?

Питър отново се поколеба:

— Бях смутен и изплашен.

— А лицето, което е било с вас?

— То е свързано със случая, струва ми се. — Чансълър се спря, съзирайки нескрития въпрос в очите на агента. Не можеше да я закриля по десетки причини. Както Филис сама казваше, каквито и да са прегрешенията й, не си заслужаваше да заплати с живота си. — Казва се Филис Максуел.

— Журналистката?

— Първа избяга тя. Помъчих се да я намеря. Не успях.

— Твърдите, че всичко е станало преди няколко часа. Знаете ли къде се намира сега тя?

— Да. На борда на самолет. — Питър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади писмото. С нежелание, но съзнавайки, че трябва, го подаде на О’Брайън.

Докато той го четеше, Питър забеляза, че агентът на ФБР нескрито се промени. В миг сякаш кръвта от лицето му се изтегли. По едно време той вдигна очи и се загледа в Питър. Чансълър добре знаеше какво означава този поглед, но не разбираше защо го съзира в очите на този непознат. Те изразяваха страх.