Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

О’Брайън натисна двата клавиша на малкия касетофон и заговори с отсечен, твърд глас:

— Този запис е направен от старши агент К. Куинлан О’Брайън, седемнайсет-дванайсет, вечерта на 18 декември, приблизително в 23 часа. Човекът, когото ще чуете, бе докаран от нощния дежурен офицер. Заличих името му от входящите дневници и уведомих дежурния по пропуск да ми се докладва, ако някой поиска справка за горното лице… — О’Брайън млъкна, взе молив и си отбеляза нещо върху бележника. — Смятам информацията в тази касета за строго секретна и важна от съображения за сигурност и не допускам ничие вмешателство. Напълно съзнавам необичайността на методите, които използувам, и по лични причини поемам цялата отговорност върху себе си.

Агентът спря магнитофона и погледна към Питър.

— Готов ли сте? Започнете разказа си от това лято, плажа на Малибу и срещата ви с Лонгуърт. — После натисна клавишите и лентата се завъртя.

Разкъсван от съмнения, Чансълър започна своя разказ; говореше бавно, опитваше се да следва указанията на този човек, който изведнъж му се стори толкова познат. Този носеше нещо от неговите герои. К. Куинлан О’Брайън. Александър Мередит. Адвокат. Адвокат. ФБР. ФБР. Жена и деца. Жена и деца.

Наплашените хора.

О’Брайън бе нескрито потресен от разказа, едновременно вцепенен и смутен от събитията, които Питър описваше. Споменеше ли личните досиета на Хувър, агентът изведнъж ставаше напрегнат и ръцете му започваха да треперят. Когато Питър заговори за отвратителния, безизразен, силен шепот по телефона, както Филис го бе описала, О’Брайън не можа да се овладее. Въздъхна тежко, отпусна се назад и затвори очи.

Питър млъкна. Касетата продължаваше да се върти Тишина. О’Брайън отвори очи и ги впери в тавана. После бавно се обърна към Чансълър.

— Продължавайте — каза той.

— Почти привърших. Вие прочетохте писмото й.

— Да, да, прочетох писмото. Опишете какво стана по-нататък. Стрелбата, пожарът. Защо избягахте?

Питър продължи. После млъкна. Бе разказал всичко Или почти всичко. Не спомена нищичко за Алисън.

О’Брайън спря касетофона, върна записа малко назад и прослуша последните фрази. Доволен го изключи.

— Добре. Записахме каквото пожелахте. А сега ми разкажете останалото.

— Какво?

— Помолих ви да ми се доверите. Но вие не разкрихте всичко. Вие сте работили в Пенсилвания. А изведнъж се озовавате във Вашингтон. Защо? Според вас проверката, която сте правили, е била вече завършена. Избягали сте от горящата къща на Тридесет и пета улица преди пет часа. Пристигнахте тук преди два часа. Къде бяхте цели три часа? Запълнете празнините, Чансълър. Това е твърде важно.

— Не. Това не влиза в сделката.

— Каква сделка? Закрилата? — О’Брайън гневно скокна на крака. — Глупак, как мога да ви предложа закрила, като не знам кому я предлагам! И не се заблуждавайте, закрилата е цената. А на мене, или на когото се заеме с това, ще отнеме почти час да се проследи всеки ваш ход, откакто сте напуснали Пенсилвания.

Логиката на агента бе неоспорима. Чансълър имаше чувството, че е зле подготвен аматьор, изправен срещу закоравял професионалист.

— Не искам тя да бъде намесена в случая. Затова ми дайте честната си дума. И без това много й се събра.

— Ето че имало какво! И на кея ли са се обадили по телефона?

— На нея не. Но на вас са се обаждали, нали?

— Тук аз задавам въпросите. — Агентът седна отново. — А сега ми разкажете за нея.

Питър разправи мрачната и печална история на генерал-лейтенант Брус Макандрю, неговата жена и дъщерята, принудена от обстоятелствата така рано да порасне. Описа самотната къща по пустия страничен път в Мериленд. И думите, изписани в кървавочервено върху стената: „Мак палачът. Убиецът от Часонг“.

Куин О’Брайън притвори очи и бавно изрече:

— Хан Чу.

— Това в Корея ли е?

— Друга война. Но същите методи на измама: военни доклади, които така и не стигаха до Пентагона. А ако стигаха, биваха потулвани. Сега някой друг ги държи в ръцете си.

Дъхът на Питър секна.

— За досиетата на Хувър ли намеквате?

О’Брайън го загледа, без да отговори. Чансълър се чувствуваше като премазан: безумието бе абсолютно.

— Те се били унищожени — прошепна Питър, несигурен в собствените си слова. — Били са унищожени. Какво, по дяволите, ми говорите? Това съществува само в книгата ми. Но в нея нищо не е действително! Вие трябва да браните проклетото си Бюро. Но не и тях! Не и досиетата!