Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Сега бе ред на Алисън да се засмее. Донесе му питието и седна на стола срещу него.

— Ще ти купя смокинг за Коледа.

— За следващата Коледа — каза той и задържа поглед върху нея. — За тази Коледа ми поднеси златна халка. За третия пръст на лявата ми ръка. Същата ще има и на твоята ръка.

Алисън отпи от чашата си и отмести поглед встрани.

— Отново поддържам думите си от преди няколко часа. Не искам да се чувствуваш обвързан.

Чансълър я погледна разтревожено. Остави чашата си настрана и пристъпи към нея. Коленичи в нозете й и докосна лицето й.

— Какво очакваш да кажа? „Благодаря ви, мис Макандрю, за чудесното начало.“ Не мога да го кажа и не нога дори да го помисля. Не искам и ти да го мислиш.

Тя го гледаше — очите й изразяваха болка.

— Толкова неща не знаеш за мен.

— Какви са те? — усмихна се Питър. — Че си дъщеря на полка. Момичето на дванайсети батальон. Девственица не си, но не си и друга. Не би могла да бъдеш. Прекалено независима си.

— Правиш заключенията си твърде прибързано.

— Така да е! Радвам се, че мислиш така. Решителен съм, качество, което от доста време осезателно ми липсваше… докато не те срещнах.

— Ти се възстановяваш от едно мъчително преживяване. И ме срещна. Аз самата бях в беда.

— Благодаря ви, мадам Фройд. Но както забелязвате, аз съм възстановен и решен. Помислете върху мое-го решение. Приемам, че браковете този сезон не са на мода, минават за еснафщина. — Той пристъпи към нея. — Разбери, че държа на това, което говорихме. Искам да съм обвързан, вярвам в брачния съюз и искам да изживея с теб остатъка от живота си.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя поклати глава и го прегърна:

— О, Питър, къде беше през всичките тия години?

— В друг свят.

— Аз също. Какво бе онова глупаво стихотворение: „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди…“

— Марлоу. Не е глупаво.

— Ще дойда и ще живея с тебе, Питър. Ще бъда твоята любов. Докато съществува за двама ни. Но не искам да а се женим.

Той се дръпна назад смутен.

— А аз искам дори нещо повече.

— Не мога да ти дам нищо повече. Съжалявам.

— Знам, чувствувам го! Искам нещо пълно, както… — Той млъкна.

— Като с нея… Като с Кати?

— Да. Не мога да погреба спомена за нея.

— Никога не бих искала да го погребваш. Може би и помежду ни ще се получи нещо толкова красиво. Но не и женитба.

— Но защо?

Сълзи се затъркаляха по страните й.

— Защото семейството означава… деца. Аз не искам деца, Питър.

Тя загатваше нещо с недомлъвки и Питър го усети. Но не бе съвсем сигурен какво имаше пред вид.

— Отиваш твърде далеч. Аз не съм мислил… — изведнъж проумя. — Правиш го заради майка си. Заради болестта й.

Алисън затвори очи, по лицето й рукнаха сълзи.

— Опитай се да разбереш, мили.

Питър не помръдна. Остана прилепен до нея и я накара да го погледне.

— Чуй ме. Разбирам и нещо друго. Ти не си вярвала никога в това, което са ти казвали, не си вярвала в думите на баща си. Че майка ти се е разболяла, след като едва не се удавила. Ти никога не си приемала това за истина. Защо?

Очите й изразяваха дълбока печал.

— Не вярвах. Не съм сигурна в причината. Ето това е най-ужасното.

— Но защо не си искала да повярваш? Защо мислиш, че баща ти те е заблуждавал?

— Не знам. Но го познавах така добре, познавах все-ки нюанс в гласа му, всеки негов жест. Може би е разказвал случая повече от петдесет пъти, и то все насила, сякаш се мъчеше да ме накара да я обикна така, както той някога я е обичал. Но винаги имаше нещо неискре-, винаги нещо липсваше. Накрая проумях. Тя бе просто една луда. Постепенно все повече е полудявала. Естествено! А той не искаше аз да знам! Сега разбираш ли?

Чансълър взе ръката й.

— По-скоро е криел от тебе нещо друго.

— Какво? И защо?…

Телефонът иззвъня. Питър погледна часовника си. Минаваше три след полунощ. Кой, по дяволите, можеше да му се обажда в тоя час? Сигурно е О’Брайън. Той вдигна слушалката.

— Мислиш, че си ме спрял, но не си! — Гласът бе остър, стържещ и тежко задъхан.

— Брумли?

— Животно такова! Гадна подла отрепка! — Чак сега се долови възрастта в гласа. Това бе истеричен глас на старец.

— Брумли, що за човек сте вие? Какво съм ви сторил? Никога не съм ви виждал дори!

— И не е нужно, нали? Не е нужно да познаваш един човек, за да го унищожиш. Или да унищожиш нея. Момчето ми! И нейните деца!

Филис Максуел бе употребила същата дума. Да унищожиш. Нима Брумли имаше пред вид Филис? Нима говореше за нея? Невъзможно — тя нямаше деца.