Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Усети, че Алисън го наблюдава в очакване да й обясни нещо. Очите им се срещнаха. Той тръгна решително съм нея. С всяка стъпка ставаше все по-сигурен в себе си. Заговори спокойно, с дълбока загриженост:

— Готов съм да приема всички твои условия, да приема такъв живот, какъвто ти избереш, стига само да сме заедно. Не искам да те загубя. Но има едно условие, на което държа. Няма да ти позволя да се измъчваш напразно. Сигурен съм, че нещо е станало с майка ти, което е помътнило разсъдъка й. Не съм чувал нормален човек, пък и психически изтощен човек изведнъж да се побърка без причина. Искам да открия каква е причината. Може да те заболи, но ти трябва да я знаеш. Ще приемеш ли моето условие?

Дъхът му секна. Алисън кимна. Бледа усмивка се появи на устните й.

— Може би и двамата трябва да знаем тази причина.

— Така е. — Питър си пое дъх. — Решението е взето, нека не говорим известно време по този въпрос. Не бива. Имаме много време пред нас. В същност не искам да говорим за неприятни неща поне няколко дни.

Алисън остана в стола си и го погледна:

— А книгата ти към неприятните неща ли спада?

— Към най-черните. Защо?

— Ще я оставиш ли тогава?

Той млъкна. Странно наистина, но след като веднаж се реши, отиде във ФБР и им разказа всичко, напрежението в гърдите му спадна и съзнанието му се проясни. Професионалният писател у него отново взе връх.

— Ще направя съвсем различна книга. Ще изхвърля някои от героите, ще вмъкна други, ще променя обстоятелствата. Но много неща, разбира се, ще запазя.

— Дали ще успееш?

— Трябва. Замисълът е достатъчно силен. Ще намеря начин. Отначало ще върви бавно, но ще успея.

— Това ме радва — усмихна се Алисън.

— Решихме и последния въпрос за тази нощ. А сега нека се върнем към това, с което почнахме.

— Какво е то?

Питър се усмихна:

— „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди!“

Някакво остро чукане го изтръгна от дълбините на съня. Алисън до него се размърда и зарови глава още по-дълбоко във възглавницата. Той се измъкна от леглото, грабна панталона си от стола, върху който го бе метнал. Влезе необлечен в хола и затвори след себе си вратата на спалнята. Навлече несръчно панталона и се затича с подскоци към антрето.

— Кой е?

— Часът е осем — долетя гласът на агента от ЦРУ иззад вратата.

Питър си спомни: в осем часа охраната му се сменяше. Беше време за среща между него и новия му часовой.

Почти нищо не можа да стори, за да прикрие удивлението си. Само примигна, заглуши прозявката и разгърна очи, за да не покаже изненадата си. Новият човек от охраната бе агентът от ЦРУ, който бе снабдявал Питър с материали за „Контраудар!“. Съдействуваше му по свое желание. От гняв. Бе дълбоко възмутен от беззаконията, които се ширеха в управлението.

— Имената са излишни — каза агентът, чието дежурство привършваше. — Той ще ме смени.

Питър кимна.

— Добре. Без имена. Без подаване на ръка. За да не ви заразя.

— Сигурно прихваща — тихо каза агентът със същия нападателен тон. После се обърна към своя колега: — Той трябва да стои в хотела, нали?

— Така сме се уговорили. Никаква работа навън.

Двамата се извърнаха и тръгнаха към асансьорите. Питър влезе и затвори вратата. Заслуша се да чуе слабия шум от асансьора. После почака още десетина секунди и отвори вратата. Човекът от ЦРУ се вмъкна безшумно в антрето. Питър затвори след него.

— Господи! Снощи, като ми се обадиха, едва не получих сърдечен удар!

— А аз за малко не паднах, като ви видях пред вратата!

— Справихте се. Извинявайте, но нямаше как да ви телефонирам и да ви предупредя.

— Как се озовахте тук?

— Чрез О’Брайън. Той е една от свръзките ни във ФБР. Когато Хувър прекъсна потока от информация, О’Брайън и неколцина други ни сътрудничеха, снабдяваха ни с нужните сведения. Така че би било нелогично да потърси помощ от другиго. Можеха да му откажат. Но в нас бе сигурен.

— Длъжни сте му един вид — рече Чансълър.

— Повече, отколкото можете да си представите. О’Брайън и съмишлениците му си залагаха главите и кариерата заради нас. Ако ги бяха открили, Хувър щеше да побеснее. Нямаше да се укроти, докато не ги види в някой тъмничен затвор с присъда от десет или двадесет години.

Питър потръпна.

— И той е бил способен на такива постъпки, така ли?

— Беше и го вършеше. Все още има живи трупове, които гният из килиите на Мисисипи. Така че на О’Брайън сме му длъжници. Няма да забравим услугите му.

— Но Хувър вече го няма.