Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Кълна ви се, не знам за какво говорите. Някой ви е измамил. Както измамиха и други хора.

— Никой не ме е измамил. Те ми го прочетоха. Ти си изровил съдебните преписки, поверителните сведения, досието от психиатрията. И си описал всичко, до последната мръсотия. Даже с нашите имена, казал си къде живеем, тя къде живее!

— Няма такова нещо! Не съм използувал никакви съдебни преписки и медицински досиета! И в ръкописа ми няма нищо подобно! Въобще нямам представа за какво говорите!

— Отрепка! Мошеник! — Старецът изплю думите с дълбока омраза. — Ти за глупак ли ме мислиш? Мислиш, че не са ми дали доказателства? Целият ми живот е минал в ревизии. — Той избухна: — Дадоха ми телефонния номер, аз направих проверка и позвъних на тоя номер, печатница „Бедфорд“. Свързах се с линотипера. Той ми прочете какво си написал! Каквото бе набрал преди седмица!

Питър беше зашеметен. Неговият издател печаташе книгите си в печатница „Бедфорд“.

— Не може да бъде! Ръкописът ми не е в печатницата. Той въобще не е завършен!

Последва кратко мълчание. Чансълър се надяваше да е убедил стареца. Но последвалите думи на Брумли го разколебаха.

— И продължаваш да лъжеш! Книгата ще излезе през април. Ти винаги издаваш книгите си през април.

— Но не и тази година.

— Книгата ти е отпечатана. Вече ми е все едно. Ни ти стигна, че мен ме унищожи. А сега преследваш и нея Но няма да ти позволя, Чансълър! Няма да се скриеш от мене. Ще те намеря и ще те убия. Защото нищо не може да ме спре. Животът ми свърши!

Питър мислеше трескаво.

— Чуйте ме! Това, което се е случило с вас, се случи още с мнозина. Нека ви попитам: обаждал ли ви се е някой по телефона с шепнещ глас? С креслив шепот…

Линията се прекъсна. Чансълър огледа слушалката и се върна при Алисън, чието лице бе все още в сълзи…

— Той е ненормален!

— Днес това е често явление!

— Не ща да слушам такива приказки — каза той, измъкна от джоба си листче с номера на О’Брайън. Позвъни му: — Тук е Чансълър. Обади ми се Брумли. Не е на себе си. Мисли, че книгата ми излиза през април. Вярва, както вярваше и Филис Максуел, че тя съдържа сведения за него, които ще го унищожат.

— А това така ли е?

— Не. Никога в живота си не съм чувал и думичка за Брумли.

— Изненадан съм. Той е бил ревизор в Управлението на Общите служби и се опълчил срещу проекта на Министерството на отбраната за товарни самолети тип „Г — 40“. Обвинил ги в преразход на средства.

— Сега си спомням… — В паметта на Питър изплуваха вестникарските статии от онова време. — Имаше допитване в Сената и доколкото си спомням, той водеше борбата си сам. Но суперпатриотите го обрисуваха в червени краски и го навряха в миша дупка.

— Да, това е той. Кодовото му наименование е „Пепелянка“.

— Подходящо. Но какво стана после с него?

— Отстраниха го от така наречените „деликатни“ ревизии. После някакъв тъпак от Управлението решил да направи икономии и задържал повишението му. Брумли повел дело.

— Е?

— Не знаем. Прекратил делото и се покрил някъде.

— Но ние знаем, нали? — каза Чансълър. — Обадил му се е кресливият шепот по телефона. А сега му се е обадил отново. С достатъчно информация, за да повярва, че му казват истината.

— Спокойно. Той няма да ви докосне. Каквото и да мисли, че сте му сторили…

— Не на него. Той говореше за нея, за детето си, за нейните деца.

О’Брайън замълча. Чансълър знаеше какво мисли в момента агентът от ФБР: „Аз имам жена и деца…“

Александър Мередит…

— Ще се опитам да разуча. Регистрирал се е в хотел в центъра. Поставил съм го под наблюдение.

— Вашият човек знае ли защо? Да не би той…

— Не, разбира се — прекъсна го О’Брайън. — Кодовото название „Пепелянка“ бе достатъчно. Още повече, че на летището в Индианополис са го хванали с оръжие. Той е парализиран. Опитайте се да поспите.

— О’Брайън?

— Да?

— Обяснете ми нещо. Защо именно него? Един болен старец?

Агентът отново помисли, преди да отговори. От думите му стомахът на Питър се сви на топка.

— Защото старците се движат по-свободно. Малцина могат да ги заподозрат или да ги спрат. Никой не им обръща особено внимание. И защото според мен един възрастен човек, доведен до отчаяние, може да бъде програмиран убиец.

— Защото вече му е все едно?

— И това, допускам. Не се тревожете. Той няма да се добере до вас.

Чансълър затвори телефона. Умираше за сън. Трябваше толкова неща да премисли, но нямаше сили. Напрежението на нощта го повали, действието на хапчетата премина.