Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Агентът постави писмото настрана, разтвори някакво тефтерче на бюрото си и вдигна слушалката. Натисна бутона и набра някакъв номер.

— Тук ФБР, един от нощните дежурни офицери, кодово название „75-Врабец“. Имало е пожар в една къща на Тридесети пета, близо до Уисконсин. Имате ли човек на мястото?… Бихте ли ме свързали с офицера, който се занимава със случая? Благодаря. — О’Брайън изгледа Питър, после каза отсечено: — Седнете. — Това не беше покана, а заповед.

Чансълър се подчини, смътно долавяйки в гласа на агента — въпреки заповедния тон — същия страх, който бе съзрял в очите му.

— Сержант, тук е ФБР. — Той премести слушалката в дясната си ръка. Питър с учудване откри, че дланта, която досега бе държала телефона, е влажна от пот. — Вие знаете кода ми. Искам да ви задам няколко въпроса. Имате ли доказателства как е започнал пожарът и някакви данни за престрелка? Гилзи или дупки от куршуми?

Агентът слушаше, забил поглед върху бюрото, не в нещо определено, а просто фиксиран в една точка. Чансълър го гледаше като хипнотизиран. По лицето на О’Брайън избиха ситни капчици пот. Затаил дъх, той разсеяно изтри потта от челото си. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше:

— Благодаря ви, сержант. Не, не знаем нищо, само следваме анонимно обаждане. Няма нищо общо с нас.

О’Брайън затвори телефона. Бе дълбоко развълнуван, в очите му се появи внезапна тъга.

— Доколкото са могли да установят — поде той, — пожарът е предизвикан умишлено. Намерени са останки от парцали, напоени с керосин. Намерени са гилзи, счупени прозорци. Основания да се очакват заседнали куршуми вътре — в останките от дома. Всичко ще се изпрати за лабораторни изследвания.

Питър се наклони напред. Нещо не бе в ред.

— Но защо казахте на сержанта, че не знаете нищо?

Агентът преглътна.

— Защото искам да чуя какво ще кажете вие. Твърдите, че случаят се отнася до ФБР: подхвърляте някаква безумна мисъл за убийство на Хувър. Това за мен е достатъчно. Аз съм човек от кариерата. Искам да го узная пръв. После винаги мога да вдигна телефона и да поискам отново полицията.

О’Брайъи отговори с равен и тих глас. „Правилно“, помисли си Чансълър. Всичко, което бе научил за Бюрото, сочеше, че в основата е линията на социалните контакти. Да се избягват затрудненията на всяка цена. Да се брани ръководството. Думите на Филис Максуел отново нахлуха в съзнанието му.

„Историята не е разказана никому. И не мисля, че някой някога ще я узнае… ФБР ще го закриля… Приемниците няма да позволят да се опетни паметта му. Боят се да не бъде опетнена кръвната им линия и са непълно прави.“

„Така е“, мислеше си Чансълър. О’Брайън се придържаше към модела. Неговото бреме бе най-тежко, защото пръв чуваше изумителната история. Имаше нещо гнило във ФБР и агентът трябваше да уведоми висшестоящите си за тази плесен. Дилемата му бе напълно разбираема. Приносителите на лошата вест нерядко са били смятани за причинители на катастрофата. Кръвта на един род наистина може да бъде опетнена. Какво чудно тогава, че този агент от кариерата целият бе плувнал в пот?

Но дори богатото въображение не успя да подготви Питър за това, което последва.

— Ще се върна към самото начало — започна Чансълър. — Преди четири, пет месеца живеех по Западното крайбрежие, в Малибу. Беше късен следобед: забелязах един човек на брега, който гледаше вторачено в къщата ми. Излязох и го запитах какво иска. Оказа се, че знае кой съм: каза ми, че се казва Лонгуърт.

О’Брайън се стрелна напред в стола си и прикова очи в Питър. Устните му повториха името почти недоловимо: „Лонгуърт!“

— Да, Лонгуърт. Значи, го знаете.

— Продължавайте — прошепна агентът.

Питър отгатна причината за изумлението на О’Брайън. Алан Лонгуърт бе предал Хувър, бе изменил на Бюрото. И някак си се бе разчуло. Но Хувър е покойник, а предателят — на другия край на света, позорът — измит. Сега старши агент О’Брайън трябваше да чуе вестта, че потъналият в забрава Лонгуърт отново е изплувал на повърхността. Чансълър изпита някакво странно състрадание към този агент от кариерата, надхвърлил средната възраст.

— Лонгуърт ми каза, че искал да разговаря с мен, защото чел книгите ми. Имал да ми разкаже някаква история и вярвал, че аз съм човекът, който би могъл да я опише. Казах му, че не търся никакви сюжети. Тогава гой подхвърли необикновеното предположение за убийството на Хувър, свързвайки го с някакви изчезнали лични досиета. Каза ми да направя проверка на самоличността му. Имах възможност да го сторя и той явно е знаел това. Може би звучи налудничаво, но аз захапах въдицата. Господ ми е свидетел, че не повярвах. Хувър бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване. Но идеята ме омагьоса. И фактът, че този Лонгуърт си бе направил труда да…