Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Но последното вече стана. Започнах да допускам компромиси в работата си. Започнах да премълчавам истини, които би трябвало да разкрия. Запазих живота си — но докога — никой не знае. И то го запазих благодарение на тебе. Повече така не мога да продължавам.

Благодаря ти, че спаси живота ми. Моля те да ми простиш, задето повярвах, че си замесен в нещо, в което не си.

Един вътрешен глас ми казва: за бога, Питър, зарежи книгата си! А друг глас ми говори: продължавай!

Повече няма да чуеш нищо за мен, мой млади приятелю! Но знай, че винаги ще те обичам. И ще съм ти вечно признателна,

Питър прочете писмото още веднаж, опитвайки се да прозре какво се крие зад всяка дума. Филис бе подбирала фразите си предпазливо, сякаш гонена от неописуем страх. Страх от какво? Какви бяха тия „простъпки“, за които говореше? Какво толкова бе сторила — или не бе сторила, — та трябваше да сложи край на целия си досегашен, изпълнен с успехи живот? Това бе истинско безумие.

Всичко беше безумие! Всичко. Но на безумието трябваше да се сложи край. Тръгна към изхода. Отнейде чу продължително бръмчене. Спря, когато бе сложил ръка върху стъклената дръжка на вратата. Чу името си, придружено от плъзгането на стъкленото прозорче на телефонната централа.

— Мистър Чансълър? — викаше го телефонистката, подала глава навън. — Вас търсят.

Филис?! Сигурно е променила решението си. Тичешком прекоси фоайето и взе слушалката.

Не беше Филис Максуел. Обаждаше се Алисън.

— Случи се нещо ужасно. Обади се някакъв човек от Индианополис. Не беше на себе си. Звънял от летището, хващал първия самолет за Вашингтон…

— Кой е той?

— Казва се Брумли. Каза, че ще те убие.

Каръл Куинлан О’Брайън взе от дежурния входящия дневник и му поблагодари. Вратите на ФБР бяха затворени откъм Пенсилвания Авеню. Списъка на тези, които бяха влезли и излезли, щеше да обработи и да изпрати на главната служба по охраната. Открай време пребиваването на всеки във ФБР се контролираше; човек не можеше да напусне сградата, без да предаде пропуска си.

„Всичко започна преди четири месеца от тези дневници на службата за сигурност“, помисли си О’Брайън. Започна и катастрофалното падение на неговата кариера в Бюрото. Преди три месеца в следобедните дневници от 1-ви май той откри три имена: Солтър, Крепс и Лонгуърт. Две от тях представляваха неизвестни кодови имена, а третото принадлежеше на пенсиониран бивш агент, който живееше на тихоокеанския остров Мауи. Тези три неизвестни лица са получили достъп до сградата онази нощ. На следната сутрин Хувър бе намерен мъртъв, а всички следи от неговите досиета се губеха. Самите досиета бяха бързо забравени като пъклено наследство и никой не желаеше нито да ги изрови, нито да ги изучи.

И така Куин О’Брайън разпитваше, без да дава гласност, търсеше съвет от хора, които проявяваха загриженост. Повечето от тях бяха хора от Бюрото като него, чието честолюбие бе накърнено през последните години, дори тяхното повече от неговото. Но за по-продължителен период. Той бе пристигнал само преди четири години и половина, военен герой от Сакраменто, от Военното разузнаване, четиридесет и две годишен адвокат, избягал от виетнамския пленнически лагер, посрещнат с почести в Калифорния. Повикаха го във Вашингтон, президентът му връчи орден, Хувър го назначи при себе си. Добро място за социални контакти. Той придаваше на Бюрото онзи така необходим полъх на достойнство. Предполагаше се, че ще бъде удачно и за Куин. Можеше да направи кариера в Министерството на правосъдието.

Би могъл. Но вече не. Защото бе разпитвал. Един шепнещ глас по телефона му нареди да престане. Безизразен, висок, ужасяващ шепот, който му показа, че те знаят. Те имаха писмената изповед на един пленен подполковник, който заедно със седмина други очакваше екзекуция заради постъпката на някой си майор Каръл Куинлан О’Брайън. Майорът не се бе подчинил на заповедта. И предизвика екзекуцията на осем американски войници.

Разбира се, това бе само половината от случилото се. В другата половина се разказваше как същият този майор се грижел за болните и ранените в землянката с много повече загриженост от екзекутирания подполковник. Разказваше се как майорът поемал работата на другите, как крадял храна и лекарства от постовете, за да поддържа живота на болните, как в последна сметка бягството му било продиктувано не толкова от мисълта за самия него, а за останалите пленници.

Той беше адвокат, а не войник. Водеше го неговата юридическа логика, а не войнишката стратегия. Нито пък готовността на войника да възприеме непоносимите жестокости на войната и тъкмо тук, съзнаваше той, се криеше слабостта на позицията му. Дали бе извършил онази постъпка, воден от загриженост за всички? Или воден от мисълта за себе си?