Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

С отривисто движение размаха ръкава зад себе си, после го хвърли с всичка сила напред и го пусна в последния момент. Пламтящото гърне разби останките от прозореца и прелетя навън като огнена топка. От въздуха пламъкът лумна по-силно, нападалите капки керосин се запалиха, оставяйки начупена, подскачаща огнена диря.

Питър чу стъпки, после неразбираеми викове. Пак стъпки иззад къщата. Хора се опитваха да угасят пламтящото кълбо. Сега бе моментът за второто му оръжие. Драсна втора клечка с лявата си ръка. С дясната вдигна възглавницата и поднесе клечката към нея.

Тя пламна веднага и опърли космите по ръката му. Той хукна към крайния десен прозорец и хвърли през него пламтящата възглавница. Тя падна точно където бе предвидил: в подножието на бялата дървена веранда.

Старото дърво и раздухваният от вятъра керосин се прегърнаха. Верандата започна да гори.

Отново се чуха викове, думи на непознат език. Какъв бе той? Какъв бе този език? Не го бе чувал досега.

Изпразниха последен пълнител към къщата, но без прицел. Питър чу могъщия двигател на автомобил. Врати се отвориха и затвориха с трясък, гуми засвириха на завоя зад ъгъла. Автомобилът бързо се отдалечи.

Питър се втурна към Филис. Изправи я на крака, притисна я здраво до себе си. Тя цялата трепереше.

— Свърши. Всичко свърши. Трябва да се измъкнем. През задния вход. Скоро къщата ще пламне като… купа слама.

— О, боже! О, божичко… — Тя зарови лице в голите му гърди, безсилна да спре сълзите си.

— Хайде, да вървим! Навън ще чакаме полицията. Все някой ще види пламъците и ще я повика. Хайде!

Филис бавно вдигна очи към него. В тях се четеше неописуемо вълнение и ужас, които ясно личаха на отблясъците от пожара.

— Не! — прошепна хрипливо тя. — Никаква полиция.

— Господи! Но те се опитаха да ни убият! Разбери, по дяволите, че е по-добре да се свържем с полицията.

Тя го отстрани. Старата пасивност отново я обхвана. „Сигурно се мъчи да възстанови за миг здравия си разум“, помисли си Питър.

— Ти си без риза…

— Нищо. Имам сако, имам балтон. Хайде.

— Добре… А… чантичката ми?… Донеси ми я. В антрето е.

Чансълър погледна към антрето. Пушекът на талази навлизаше през счупените стъкла. Верандата гореше, но пламъкът още не бе проникнал в къщата.

— Добре… — Пусна я и взе сакото си от пода до камината.

— Тя е на стълбите, струва ми се. Или пък в дрешника. Не съм сигурна.

— Няма значение, ще я намеря. Ти излизай! През кухнята.

Филис се извърна и тръгна. Питър сложи сакото си и хукна към антрето, като грабна пътем балтона от кушетката.

Всичко свърши. Сега ще почнат разговори с полицията, с властите, с всеки, който прояви интерес към случая. Но край на всичко. Край на романа. Никоя книга не струва такава цена!

Чантичката не беше на стълбището. Той стигна до средата на верандата. Не я видя никъде. Пушекът ставаше по-гъст. Трябваше да побърза. Входната врата бе обхваната от пламъците. Спусна се по стъпалата и се огледа за дрешника. Той бе в дясната страна на антрето. Достигна го бързо и отвори вратата. Имаше палта, кожени яки, шалове върху куки и закачалки, но не и чанта.

Трябваше да се маха. Пушекът ставаше непроницаем. Взе да се дави, очите му засълзиха. Бързо притича през всекидневната, през трапезарията и кухнята към отворената врата.

Навън в далечината чу воя на полицейските сирени.

— Филис!

Обиколи къщата и излезе отпред. Никъде не я виждаше. Заобиколи от другата страна, по автомобилната алея, и се озова отзад.

— Филис, Филис!

Нямаше я. И тогава той разбра. Никаква чантичка нямаше на стълбите или в шкафа за дрехи. Филис бе избягала.

Сирените се чуваха по-близо, бяха на няколко пресечки оттук. Старата къща гореше лесно. Цялата фасада бе в пламъци, които бързо плъзваха навътре.

Без да знае точно защо, Питър усети, че не му се ще да се среща с полицията сам. Поне не сега.

И той бързо потъна в нощта.

Болката в слепоочията го накара да се свлече на земята и да заудря главата си в циментовия бордюр, макар да знаеше, че и това няма да помогне.

Затова продължи да върви, като следеше с очи движението на колите към центъра. Търсеше такси.

Трябваше да остане на Тридесет и пета улица при горящата къща и да разкаже на полицаите невероятната история. И все пак нещо го караше да мисли, че отсъствието на Филис може да събуди въпроси, на които той положително не би могъл да даде отговор. Отговор, който да изключва унищожението на Филис Максуел. Сянка на отговорност легна върху мислите му; имаше неща, които той не знаеше, а трябваше да знае. Толкова й бе задължен. Може би вече не, но досега.