Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— О, боже!… — В сложния процес на изграждане на образи той бе взел някои черти от Филис Максуел, от живота и кариерата й на журналистка, но бе създал нов тип. Друг, не тя! Не Филис! Неговата героиня бе жертва на изнудвачество, това не бе Филис! Това бе художествен образ! Но гласът по хотелския телефон небе художествена измислица. — Давал ли си на друг да чете ръкописа?

— Не съм, разбира се. Да не мислиш, че ще позволя хората да разберат колко си негоден за публикуване, преди да се намеси моята редакторска ръка?

Това бе обичайна шега помежду им, но Чансълър не се разсмя.

— Тогава къде е твоят екземпляр?

— Къде ли? В чекмеджето на нощното ми шкафче, а в последните шест месеца не са ни обирали. Истински рекорд.

— Кога си го разтварял за последен път?

Морган се спря, внезапно стана сериозен, разбрал вече тревогата на Питър.

— Онзи ден. А чекмеджето е заключено.

— Правил ли си ксерокопие за Джошуа?

— Не. Той ще получи екземпляр след редактирането. Да не би някой да е прочел твоя екземпляр?

— Не, в чантата ми е. — Чансълър замлъкна. Чантата! Чантата му бе в колата, заедно с куфарите! Нощта в Роквил! Ранното утро, бягащите стъпки! Отвратителните, разкъсани крака на животното! Окървавеният куфар. Тогава е станало. — Нищо, Тони. Ще ти се обадя след ден-два.

— Какво правиш във Вашингтон?

— Не знам точно. Дойдох да науча нещо. Сега не знам… — И той затвори телефона, преди Морган да заговори.

Той забеляза бялата веранда и мътната светлина, която проникваше през оцветеното стъкло на входната врата. Наоколо имаше все стари къщи, някога представителни, но вече отживели времето си.

— Ето къщата — каза той на шофьора! — Благодаря ви и задръжте рестото.

Шофьорът се поколеба.

— Мистър — каза той, — може и да греша, това не ме засяга. Може да го очаквате и затова телефонирахте. Но струва ми се, че ви следят.

— Кой? Къде е колата? — Питър се извърна и погледна през задното стъкло.

— Не си правете труда. Те изчакаха, докато намалихме, а после завиха вляво зад ъгъла. И се забавиха достатъчно, за да видят може би къде ще спрете.

— Сигурен ли сте?

— Казах ви, мога и да греша. Нощем на фарове всичко изглежда малко по-различно. Играете някаква игра.

— Разбирам какво имате пред вид. — Питър помисли малко, после рече: — Искате ли да почакате тук? Ще ви платя.

— О, не, благодаря. И без това доста се отдалечих. Жена ми ще мърмори. Уисконсин е толкова далече. Тук лесно ще си хванете такси.

Чансълър излезе и затвори вратата. Таксито бързо се отдалечи. Той погледна къщата. Освен мъглявата светлина в коридора никъде другаде не светеше. Измина час, откакто говори с Филис Максуел. Трябва вече да е пристигнала. Почуди се дали е дошла на себе си, за да може да контролира действията си. Тръгна по пътечката към верандата.

Достигна последното стъпало и чу металното изщракване на ключалка. Вратата пред него се разтвори, но никой не се показа.

— Филис?

— Влизай бързо! — изшептя тя в отговор.

Стоеше вляво от вратата, залепила гръб до избелелите тапети. На мъглявата светлина изглеждаше много постара, отколкото на светлината на свещите в хотел „Хей-Адамс“. Лицето й бе пребледняло от страх. Дълбоки бръчки от страдание се врязваха край устните й. Очите й бяха все така проницателни, но лишени от онзи блясък, който той познаваше. В тях нямаше любопитство, а само ужас. Той затвори вратата.

— Не бива да се плашиш от мен. Ти никога не си се бояла от мен. Говоря ти истината, Филис.

— О, млади човече, ти си от най-опасния тип — прошепна тя с тъга и презрение в гласа си. — Ти умееш да убиваш сладко.

— Това са глупости. Искам да си поговорим. Да не стоим така, без да те виждам!

— Никакви лампи няма да се палят!

— Добре, поне мога да те слушам. — Изведнъж мислите на Пнтър се върнаха към тревожните думи на шофьора. Някъде навън бе спряла кола. Наблюдаваше и чакаше. — Няма да палим лампи. Може ли поне да поседнем?

Тя му отвърна само с поглед, после внезапно се отдръпна от стената. Той я последва през сводестата врата към малката всекидневна. На неясните отражения от светлината в антрето забеляза фотьойли и грамадна кушетка. Тя се насочи право към стола срещу кушетката, единственият звук бе шумоленето на полата й. Той свали балтона си, хвърли го върху облегалката на кушетката и седна срещу нея. Лицето й пое светлината от антрето и сега я виждаше по-ясно, отколкото ако бе седнала до него.

— Искам да ти кажа нещо — започна той. — Ако се изразявам несръчно, то е, защото досега никога не съм правил подобни обяснения. Може би никога не съм анализирал това, което наричат творчески процес. — Той сви презрително рамене при тази дума. — Ти ми направи страхотно впечатление.