Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Много мило от твоя страна.

— Недей. Знаеш какво искам да кажа. Баща ми през целия си живот бе журналист. Сигурен съм, че когато се срещнахме, ти ми направи много силно впечатление, по-силно, отколкото аз на тебе. Това, че пожела да ме интервюираш, ми прозвуча глупаво. Но се успокоих, когато се уверих, че не е толкова страшно и че не е свързано с книгите ми. Ти си част от нещо много важно, от голяма величина. Бях адски впечатлен от теб и нощта беше страхотна. И двамата бяхме пили много, но какво от това?

— Убиваш сладко, млади човече — отново прошепна тя.

Питър пое дъх, овладя се.

— Останах в леглото с една голяма жена, ако това е грехът ми, виновен съм.

— Продължавай! — Филис затвори очи.

— Питах те много неща за Хувър онази вечер. Ти ми отговаряше, каза ми неща, които не знаех. Твоето озлобление ме наелектризира. Твоето чувство за нравственост бе дълбоко ранено и ти избухна с такава ярост, каквато не бях срещал в никоя от статиите ти.

— Към какво се насочваш?

— Това е част от моето нескопосано обяснение. Бях във Вашингтон, за да събирам материали. След няколко дни започнах да пиша книгата си. Твоят гняв не излизаше от съзнанието ми. Още повече — гняв на жена. Изявена, преуспяваща жена. Съвсем логично бе да създам героиня, подобна на тази жена, с някои от нейните качества. Това съм направил, това е моето обяснение. Ти стана прототип на героинята ми, но тя не си ти. Тя е художествена измислица.

— Художествена измислица ли е и генералът, когото погребаха вчера в Арлингтън?

Чансълър се вцепени. Нейните сякаш мъртвешки очи го гледаха през тънката струйка неясна светлина.

— Не, той не е измислен — спокойно отговори Питър. — Кой ти наговори всичко това?

— Би трябвало да знаеш. Един ужасяващ, монотонен, креслив шепот по телефона. Страхотно ефектен за такива важни неща. Положително ти е известен. — Филис едва изричаше думите си, сякаш се боеше да ги чуе.

— Не, нищо не знам! — отвърна Питър, прозирайки някакъв чудовищен замисъл. Мъчеше се да запази спокойствие, да говори разумно, но знаеше, че гневът му проличава. — Мислех, че това е потънало в миналото. Шепот по телефона. Думи, написани по стените! Домове, където се влиза с взлом. Раздрани животни! Стига! — Стана и се извърна. — Трябва да се сложи край на това! — Видя каквото му трябваше: голяма настолна лампа. Нарочно тръгна към нея, сложи глава под абажура и дръпна синджирчето. Светлината блесна. — Стига вече криеници, стига вече тъмни стаи. Някой се мъчи да ти изкара ума, и на теб, и на Алисън, мъчи се и мен да докара до лудост. Стига ми веднаж. Няма да позволя…

Но стигна само дотук. Стъклото на един от предните прозорци се пръсна, последва остър пукот на сцепено дърво. Куршумът заседна някъде в масата. Пръсна се втори прозорец, парченца стъкло се разхвърчаха из въздуха и късчета мазилка прелетяха из стаята като назъбени контури на черна мълния.

Инстинктивно Питър блъсна лампата и тя се завъртя на пода. Той падна върху абажура, крушката продължаваше да свети, пръскайки злокобни отблясъци по пода и стените.

— Лягай долу! — изкрещя Филис.

Чак когато се просна на пода, Чансълър осъзна, че летят куршуми, без да се чуват изстрели! Ужасяващите видения отново се върнаха!

Престрелката в „Клойстърс“! Човек убиха пред очите му, внезапно и без предупреждение кърваво кръгче се оформи на челото му. Тялото потръпна в конвулсивен гърч, преди да се свлече. И тогава нямаше гърмежи! Само, подлудяващи изпращявания, които нарушиха покоя и го изпълниха със смърт.

Действувай! За бога, действувай! В паниката си той се бе хвърлил към Филис и я теглеше със себе си по пода.

Пак иззвънтя счупено стъкло, друг куршум разби мазилката. После втори, той рикошира в нещо и разкъса снимката на стената.

Действувай! Това е смъртта!

Трябваше да изгаси светлината. Така се превръщаха в лесни мишени. Бутна Филис настрана, като я държеше ниско. Чуваше я как стене от страх. Огледа се бързо ту наляво, ту надясно! Камък! Сигурно има огнище! Точно зад него и той видя каквото му трябваше! Един ръжен, подпрян на стената. Присегна се към него.

Отново звън на стъкло. Две дупки се появиха на стената, леко затъмнени от сенките. Филис изпищя, Питър помисли, че могат да я чуят, но бързо осъзна, че къщата е на ъгъл, до най-близката съседна къща имаше петдесетина метра. Нощта бе студена, вратите и прозорците затворени. Писъците й нямаше да призоват помощ.

Той пропълзя до лампата, вдигна ръжена и удари по абажура, сякаш убиваше смъртоносно животно.