Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Най-накрая намери такси, мигащата лампичка на покрива бе като маяк. Той слезе от бордюра и размаха ръка. Таксито намали ход. Водачът внимателно се огледа, преди да спре.

— Хотел „Хей-Адамс“, моля! — каза Чансълър.

— Господи, какво се е случило? — запита Алисън, изумена при вида му на вратата.

— В куфара има флаконче с лекарства. В задната преграда. Бързо ми ги донеси, моля те.

— Питър, миличък! Какво е станало? — Алисън го прихвана, тъй като той залитна към вратата. — Ще повикам лекар.

— Не! Слушай какво ти казвам. Знам точно какво ми е. Само дай хапчетата. Бързо! — Усети, че ще се строполи. Хвана се за ръцете й и с нейна помощ стигна леглото. Просна се и посочи с ръка към куфара, който все още стоеше върху рафта за багажа в ъгъла. Тя веднага се спусна нататък.

Направи нещо, което рядко си позволяваше: изгълта две таблетки.

Алисън се завтече към банята и донесе чаша вода. Седна до него, държейки главата му, докато пиеше.

— Моля те, Питър, нека повикам лекар!

— Не — той поклати глава и едва отговори. Опита да се усмихне, да се покаже спокоен. — Лекарят няма да ми помогне. Всичко ще мине след няколко минути. — Отвсякъде го обгърна тъма, клепачите му натежаха. Но не биваше да позволява мракът да го връхлети, преди да я е успокоил. Преди да я е подготвил за това, което можеше евентуално да се случи, ако потъне в мрака. — Може би ще заспя. Не за дълго, никога не трае дълго. Може да приказвам насън, дори да викам. Това да не те безпокои. Нищо не значи, просто бълнуване, глупости.

Мрак изпълни съзнанието му, неговата нощ настъпи. Една безкрайна празнота, в която плуваше, носен от спокойни и приятни ветрове.

Отвори очи, не знаеше от колко време е в леглото. Над него бе надвесена Алисън, очите й още по-красиви от напиращите сълзи.

— Ей! — Той протегна ръка към мократа й буза. — Всичко е наред.

Тя притисна дланта му към устните си.

— Тя се е казвала Кати, така ли?

Беше станало това, което не очакваше да стане, беше казал неща, които не искаше. Но нищо.

— Да — кимна той.

— И е починала, така ли?

— Да.

— О, милият! Толкова си изстрадал, такава любов…

— Извинявай.

— Няма защо.

— Сигурно не ти е било много приятно.

Тя докосна очите му, после страните и устните.

— Това бе подарък — каза тя, — красив подарък.

— Не те разбирам.

— След като произнесе нейното име, започна да викаш моето.

Питър разказа на Алисън за случилото се в къщата на Тридесет и пета улица. Опита се да смекчи реалната опасност, представяйки безразсъдната стрелба като намерение да ги изплашат и стреснат, а не да ги ранят или унищожат.

Очевидно тя не му повярва, но Алисън бе дъщеря на военен. Под една или друга форма тя бе слушала подобни успокоителни лъжи и преди. Прие тази разводнена версия без коментари, но остави недоверието да проличи в очите й.

Той свърши разказа си и застана до прозореца, загледай в коледната украса по Шестдесета улица. Отвън долиташе мъчително бавен и приглушен камбанен звън. Коледа бе само след няколко дена, а той дори не се бе сетил за това. Даже в този миг не мислеше за нея. Мисълта му бе насочена само към едно: какво да прави? Да отиде във ФБР, извор на това безумие, и да ги накара да спрат цялата лудост. Една къща бе разрушена, стреляха смъртоносни оръжия. Филис Максуел трябваше да дойде с него.

— Трябва да се свържа с Филис — меко промълви той. — Трябва да я убедя да дойде с мен.

— Ще набера номера й — каза Алисън и взе указателя от нощното шкафче. Питър продължаваше да гледа през прозореца. — Няма го. Телефонът й не е регистриран.

Чансълър си спомни, че и телефонът на бащата на Алисън не бе регистриран. Почуди се дали би могъл така лесно да изрови нейния номер, както този на Макандрю. Ще приложи подобен трик, журналистическа уловка. Стар приятел-репортьор, за една нощ з града, иска да се свърже с известната журналистка.

Но трикът му не мина. Вероятно чиновникът в отдел „Справки“ сам го бе използувал многократно. Вестникът също отказа да съобщи номера.

— Позволи ми аз да опитам — каза Алисън. — Офицер по въпросите на печата дежури непрекъснато в Пентагона. За лошите новини и военните загуби няма работно време. Високият чин има своите предимства. Или някой ще ме познава, или аз ще знам някого.

От Пентагона й дадоха два номера на Филис Максуел. Единият частен, другият — централата на дома, в който живееше.

На частния телефон никой не отговори, а от централата на дома не даваха сведения за живеещите, само приемаха съобщения. Но тъй като Питър не бе сигурен точно в адреса, телефонистката му го каза.