Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Ще дойда с тебе — каза Алисън.

— Мисля, че не бива — отвърна Питър. — Тя спомена баща ти, не по име, но заговори за вчерашното погребение в Арлингтън. Изплашена е до смърт. Искам само да я убедя да дойде с мене. Ако те види, това може да я спре.

— Добре — кимна Алисън. Дъщерята на военния разбра всичко. — Но се тревожа за теб. Ами ако отново те нападнат?

— Няма. — Той помълча известно време, после протегна ръце и я притегли към себе си. — Има и още нещо — каза той и я погледна в очите. — Не искам ти да се намесваш. Всичко свърши. Ти сама го каза, спомняш ли си? Тогава не се съгласих с теб. Но сега съм съгласен.

— Благодаря ти Искам да кажа, че това, което той е направил, е минало и не може да се промени. Държеше на нещо. И не искам то да бъде разрушено.

— И аз имам пред вид нещо важно, което не бива да се променя. Или да се разрушава. Това сме ние. — Той я целуна нежно. — След като свърши днешният ден, ще почнем да живеем свой живот. Тази мисъл ме въодушевява.

Тя се усмихна и отвърна на целувката му.

— Аз съм безсрамница. Хванахте в момент на слабост и те съблазних. Трябва бъда заклеймена. — Изведнъж усмивката й угасна, в очите й се прочете ранимост. Тя се загледа в неговите. — Всичко стана толкова бързо, Питър. Не искам да се чувствуваш обвързан.

— Аз пък искам — отвърна той.

— Седнете във фоайето, сър, аз ще се върна скоро — каза портиерът в жилищния дом, където бе апартаментът на Филис Максуел. Човекът въобще не прояви колебание, сякаш го очакваше.

Питър седна на зеления пластмасов стол и зачака. Портиерът остана навън, като се поклащаше на пети и пръсти, скръстил ръце, облечени в ръкавици, зад униформения си гръб.

Всичко бе толкова странно.

Пет минути изтекоха. Портиерът не направи опит да влезе във фоайето. Да не би да е забравил? Чансълър се изправи от стола и се огледа наоколо. Беше разговарял с телефонистка. Къде ли се намираше телефонното табло?

В дъното на фоайето забеляза малка остъклена кабина, притисната между редиците пощенски кутии и асансьорните шахти. Той се приближи и надникна вътре. Телефонистка разговаряше в микрофона, прикрепен към слушалка над главата. Говореше забързано, натъртено. Това бе разговор между приятели, а не служебен. Питър почука на стъклото. Телефонистката прекъсна разговора и отвори прозорчето.

— Кажете, сър?

— Искам да говоря с Филис Максуел. Бихте ли позвънили в апартамента й и ме свържете, ако е там! Спешно!

Реакцията на телефонистката бе така странна, като и тази на портиера. По-различна, но все така непонятна. Тя се поколеба, видимо затруднена.

— Мисля, че мис Максуел я няма — каза тя.

— Ще разберете, като й позвъните.

— Проверихте ли при портиера?

— Какво, по дяволите, означава това? — Питър разбра. Те действуваха по инструкции. — Позвънете в апартамента й!

Както и очакваше, никой не отговори на позвънявянето и нямаше смисъл да се бави повече. Питър бързо излезе навън и застана срещу портиера.

— Хайде да играем открито! Имате нещо да ми кажете, нали? Какво е то?

— Деликатен въпрос.

— Какъв е той?

— Тя ви описа, каза, че се казвате Чансълър. Ако бяхте дошли, да речем, преди час, трябваше да ви кажа да дойдете отново в единадесет и че мис Максуел ми е позвънила и е казала, че тогава ще се върне.

Питър погледна часовника си.

— Добре. Сега е почти единадесет. Какво следва?

— Ще почакаме още малко.

— Никакво чакане. Още сега. Или пред мен ще кажете каквото имате, или пред полицията.

— Добре, добре. Но какво, по дяволите, остават още само няколко минути. — Портиерът бръкна във вътрешния си джоб и извади някакъв плик. Подаде го на Чансълър.

Питър погледна човека, после плика. Отгоре бе изписано името му. Върна се в осветеното фоайе, разкъса плика и извади писмото:

„Скъпи мой Питър,

Извинявай, че избягах, но бях сигурна, че ще ме последваш. Ти спаси живота ми и до известна степен — разсъдъка ми. Затова ти дължа обяснение. Боя се, че ще бъде кратко.

Когато четеш това писмо, ще бъда на борда на самолет. Не ме преследвай. Няма да успееш. От няколко години притежавам фалшив паспорт, знаейки, че някой ден ще ми потрябва. Ето, моментът настъпи.

Днес следобед, след като чудовищният глас ми съобщи по телефона, че си ме описал в твоя роман, аз се обадих в редакцията си, че излизам в продължителен отпуск по здравословни причини. Главният редактор не възрази особено. В последните месеци работех доста посредствено.

Решението ми да замина не е внезапно. Отдавна го обмислям. Но събитията тази вечер го направиха неотложно. Каквито и да са простъпките ми, те не заслужават да заплатя с живота си. Нито моите грешки, нито твоите, нито нечии други. Нито пък заради тях трябва да жертвувам своите професионални задължения.