Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Докато чакаше, една жена се приближи към асансьорите. Това бе журналистката Филис Максуел, позната от толкова телевизионни пресконференции.

— Мистър Чансълър? Питър Чансълър?

— Да? Мис Максуел, нали?

— Поласкана съм, че ме познавате.

— Също и аз.

— Какво, за бога, ви се е случило? Да не са ви нападнали?

— Никой не ме е нападал — усмихна се Питър. — Просто лека катастрофа.

— Целият сте в кръв.

— Това, изглежда, е всеобщото заключение. Качвам се в стаята си да се измия.

Асансьорът пристигна и вратите се разтвориха. Филис Максуел бързо заговори:

— Ще се съгласите ли после за кратко интервю?

— Божичко, защо?

— Аз съм вестникарка.

— Но аз нямам новини за вас.

— Нищо подобно! Такъв популярен автор, може би сте във Вашингтон във връзка с подготвянето на нова книга от рода на „Контраудар!“. Изведнъж ви виждам да куцукате из фоайето на хотел „Хей-Адамс“, сякаш ви е премазал камион. Това вече е потенциална новина.

— Куцането не е новост, а катастрофата бе незначителна — засмя се Питър. — А ако работя над нещо, няма да призная какво е.

— Дори да споделите нещо, което не желаете да се разчуе, не бих го публикувала.

Питър знаеше, че тя говори истината. Бе чувал баща си да казва, че е една от най-способните журналистки на Вашингтон. Което означаваше, че тя знае всички във Вашингтон на пръсти и можеше да разкаже неща, които да са му полезни.

— Приемам. Ще ми дадете ли един час време?

— Разбира се. Във фоайето, нали? Чансълър кимна в съгласие.

— О’кей! След час! — Влезе в асансьора и се почувствува глупаво. Можеше да й предложи да го почака горе, в апартамента му. Филис Максуел бе поразителна жена.

Остана под душа почти двайсет минути, повече от обикновено. Това бе една от възстановителните му процедури, когато се чувствуваше превъзбуден или подтиснат. През последните няколко месеца бе привикнал към такива дребни угаждания, което му помагаха да възвърне загубеното си равновесие. Изтегна се гол на дивана и се загледа в тавана, като дълбоко поемаше въздух.

Времето минаваше, спокойствието му се възвърна. Сложи кафявия си костюм и слезе във фоайето.

Тя го чакаше на малка масичка в ъгъла. Помещението бе така слабо осветено, че той едва я забеляза, но трептящият пламък на свещите открояваше чертите на красивото й лице. Макар и не най-младата, Филис Максуел бе най-привлекателната жена в заведението.

Разговорът тръгна естествено, свободно и непринудено. Пнтър поръча питиета, после повтори поръчката. Разговарящ за своите творчески пътища от Ери, Пенсилвания и от Чиликот, Охайо, до Ню Йорк и Вашингтон. Питър за трети път поръча питиета.

— Повече не бива да пия — каза Филис, но не достатъчно твърдо. — Не си спомням на един път да съм изпивала три чаши. Това ми пречи на стенографира-нето. Но, от друга страна, не си спомням досега да съм интервюирала по-привлекателен… млад писател. — Гласът й потъна в ниските регистри. „Стана някак си нервна“, помисли си Чансълър.

— Съвсем не толкова привлекателен и съвсем не толкова млад.

— Въпросът е, че и аз вече не съм. Дните на невъзвратимата ми младост минаха, когато вие сте се учили да смятате в училище.

— Това звучи снизходително и не е вярно. Огледайте се наоколо. Няма никоя на вашата висота.

— Добре, че е тъмно, иначе ще се принудя да ви нарека очарователен лъжец. — Питиетата пристигнаха. Сервитьорът се отдалечи. Филис извади малко тефтерче. — Не желаете да разговаряме върху това, което пишете в момента. Добре. Тогава кажете ми, какво мислите за съвременната ни белетристика? Смятате ли, че развлекателният елемент отново преобладава в съвременната литература?

Питър се взря в пъстрите й очакващи очи. Светлината на свещите ги правеше по-големи и смекчаваше чертите на лицето й.

— Не знаех, че пишете в раздела за комикси. Или вече съм категоризиран?

— Обиждате ли се? Според мен това е интересна тема. Какво мисли един добре платен и популярен сред читателите разказвач? Знаем, че подбирате теми, които съвсем не са комични.

Чансълър се засмя. Филис Максуел говореше сбито и ясно: несъмнено тя би била унищожителна спрямо всеки разказвач, който приема себе си твърде сериозно. Питър внимателно подбираше думите си, като се мъчеше да прехвърли разговора на друга тема. Тя си вземаше бележки, докато той говореше. Беше изкусна в интервюирането, както бе очаквал.

Чашите им се изпразниха. Питър посочи с глава:

— Още по едно?

— Благодаря. Вече взех да бъркам членуването.