Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Питър натисна продължително клаксона. Двата автомобила бяха на сантиметри един от друг. Жената зад волана не реагира въобще. Следваше остър завой и стръмен наклон надясно. Удареше ли спирачка, щеше да се надене в сребристата кола. Той здраво стисна волана да вземе завоя, като стрелкаше очи към опасно притискащата го кола. Сега вече виждаше по-ясно, слънцето се скри зад дърветата. След десния завой веднага идеше друг вляво. Той изви волана вляво, кракът му осторожно стъпи върху спирачката. Ослепителната светлина отново блесна в стъклото. Едва успя да зърне пропастта, която лежеше отвъд пътя. Спомни си, че я бе забелязал на идване.

Последва удар! Сребристата кола го удари странично. Мъчеше се да го изтласка от пътя. Жената се мъчеше да го хвърли в пропастта! Тя искаше да го унищожи!

Случаят от Пенсилвания отново се повтаряше! Сребристата кола бе „Континентал-Марк IV“. Същата марка кола, каквато той бе карал в онази свирепа нощна буря с Кати.

След стръмното спускане идеше равна отсечка. Той натисна педала на газта и дръпна бързо напред.

„Континенталът“ не изоставаше. Неговият взет под наем „Шевролет“ не можеше да се бори с него. Слязоха в подножието на хълма, оттук нататък пътят бе равен. Чансълър бе изпаднал в паника и знаеше, че това му пречи да мисли точно и ясно. Можеше просто да спре колата… да спре проклетата кола… но не намери сили. Трябваше да се освободи от ужасния сребрист призрак.

Дишаше задъхано, като не снемаше крак от газта. Леко дръпна пред „Континентала“, но огромната стоманена сребриста маса го настигна и блестящата решетка на радиатора се вряза във вратата на „Шевролета“.

Тъмнокосата жена зад волана гледаше безизразно пред себе си, сякаш не съзнаваше опасната игра, която е започнала.

— Престанете! Какво вършите? — изкрещя Питър през отворения прозорец, ала тя не даде вид, че чува.

„Континенталът“ изостана. Дали тя бе чула вика му? Той се вкопчи във волана с всички сили. Ръцете му се изпотиха, капчици пот взеха да се стичат по челото му и още повече замъглиха заслепените му от слънцето очи.

Изведнъж усети удар; главата му се кил на назад, после се удари в предното стъкло. Ударът дойде отзад. Зърна в огледалото бляскавия капак на „Континентала“, който на няколко пъти се блъсна в багажника на „Шевролета“. Питър свърна наляво. „Континенталът“ направи същото. Ударите продължиха. Питър политаше ту напред, ту назад. Ако спреше, онази грамадна и много по-тежка машина щеше просто да го смаже.

Нямаше избор. Той отчаяно изви волана вдясно. „Шевролетът“ излетя от пътя. Последният удар накара наетата кола да се преобърне странично. Задницата се превъртя вляво и се вряза в крайпътната ограда от бодлива тел.

Бе излетял от пътя!

Той натисна рязко газта. Сега вече трябваше да се измъкне. Колата заподскача по полето.

Разнесе се ужасяващият тътен от удар. Питър се свлече, после целият се отлепи от седалката и полетя над кормилото. Моторът яростно ревеше, но колата бе спряла.

Беше се ударил в огромен камък насред полето. Питър безсилно отпусна глава назад; от носа му обилно струеше кръв и се смесваше с потта, която се стичаше по лицето му.

През отворения прозорец видя как сребристият „Континентал“ се стрелна на запад по равното, окъпано в слънце шосе. Това бе последното, което видя, преди да затвори очи.

Нямаше представа колко време бе лежал така, потънал в мрак и безпаметност. Сетне от далечината долетя вой на сирена. Скоро униформена фигура изникна до прозореца. Нечия ръка се протегна, завъртя ключа и моторът млъкна.

— Можете ли да отговаряте? — запита патрулиращият полицай.

— Мога — кимна Питър. — Нищо ми няма.

— Целият сте в кръв.

— Тече ми от носа — отвърна Чансълър и взе да се рови за кърпичка.

— Искате ли да се обадя по радиостанцията за линейка?

— Не. Помогнете ми да се измъкна. Мога и пеша.

Полицаят му подаде ръка. Накуцвайки, Питър стъпи на полето, изтри лицето си и отново се почувствува нормално.

— Какво се случи? Искам книжката и регистрационния талон.

— Колата е под наем — отвърна Чансълър и извади книжката от портфейла си. — А вие как се оказахте тук?

— Собствениците на ей това място позвъниха в участъка. Ето от тая ферма. — Полицаят посочи към къщата в далечината.

— Обадили са се, значи? А защо не излязоха сами?

— Обади се жена. Мъжът й не бил в къщи. Чула трясъка от катастрофата и ревящия мотор. Обстоятелствата изглеждаха подозрителни и от участъка й казаха да си стои вътре.