Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Чансълър поклати с недоумение глава.

— И колата караше жена.

— Каква кола?

Питър му разказа случилото се. Офицерът измъкна бележник и си записа някои данни. Когато Чансълър свърши разказа си, полицаят погледна записките си и попита:

— Каква работа имахте в Роквил?

Питър не желаеше да споменава срещата си с Макандрю.

— Аз съм писател. Когато работя, често предприемам дълги пътувания. Това ми проветрява мозъка.

Полицаят вдигна очи от тефтера си.

— Почакайте. Ще се обадя по радиотелефона.

След пет минути полицаят се върна от патрулната кола, като клатеше глава:

— Господи! Какво ли не върви по пътищата! Задържа ли са я, мистър Чансълър! Думите ви се потвърдиха!

— Какво значи това?

— Някаква луда била забелязана към Гейтърсбърг. Правела номера и на пощенския камион. Представяте ти си? С пощенския камион! Закарали я в изтрезвителя и позвънили на мъжа й.

— Коя е тя?

— Съпруга на някой си търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“, от Пайксвил. Редовно си карала в пияно състояние, даже преди месеци й отнели книжката. Ще се отърве с изпитателен срок и с глоба. Мъжът й бил голяма клечка.

Иронията на съдбата не убягна от съзнанието на Питър. На десет мили оттук един съкрушен човек, кадрови офицер без бъдеще, успокояваше в обятията си своята душевноболна жена. А на двадесет мили един търговец на автомобили летеше по шосето, готов на сделка, за да измъкне пияната си жена.

— По-добре да позвъня на бюрото за коли под наем и да съобщя за катастрофата — рече Чансълър.

— Не си правете труда — отвърна полицаят, като се пресегна към „Шевролета“. — Ще взема ключовете. Кажете им името ми и аз ще посрещна камиона на пътната помощ. Кажете им да попитат за Донъли. Офицер Донъли от Роквил.

— Много мило от ваша страна.

— Елате, ще ви откарам до Вашингтон.

— Ще го направите ли?

— Разрешиха от участъка. Катастрофата е станала в района на нашата община.

Питър изгледа полицая.

— Откъде разбрахте, че отивам във Вашингтон? За миг погледът на полицая застина:

— Вие май сте прекалено разстроен. Сам го споменахте преди малко.

Сребристият „Континентал“ спря отвъд завоя на пътя. Воят на сирената замираше в далечината. Скоро щеше да заглъхне съвсем и мъжът в униформата щеше да изпълни задачата си. Той бе нает да се представи като несъществуващия полицейски офицер Донъли и да подхвърли на Чансълър фалшива информация. Такъв бе замисълът — част от този замисъл бе и играта на сребристия „Континентал“, чиято поява трябваше да хвърли в ужас писателя и да събуди в съзнанието му спомени от онази нощ, когато едва не загина.

Всичко трябваше да се подготви бързо и детайлно; всяка нишка от истина, полуистина и лъжа трябваше да бъде вплетена в изкусна мрежа, та Чансълър да не съумее да различи едното от другото. Всичко трябваше да се изпълни за няколко дни.

Целта бе да се въздейстзува върху съзнанието на писателя. Животът му можеше да се жертвува. Досиетата стояха над всичко.

Жената, която шофираше „Континентала“, свали широкополата шапка и слънчевите очила. Бързо отвори бурканче с крем, извади книжна салфетка, потопи я в крема и изтри червилото от устните си. Смъкна шала и сакото и ги хвърли на пода на колата. Накрая Варак сне и тъмната дългокоса перука и също я пусна на пода. Погледна часовника си. Беше шест и десет.

До Браво бяха достигнали нови сведения. Пискливият шепот бе установил връзка с друг човек, фигуриращ в досиетата на Хувър. Конгресменът Уолтър Роулинс, председателя на авторитетната подкомисия по назначенията към Камарата на представителите. През изтеклата седмица поведението му сериозно шокира колегите му. Роулинс бе върл расист и непримиримостта му към няколко законопроекта изведнъж се стопи неузнаваемо и необяснимо. Не се появи на няколко възлови срещи и на гласуването, на които се бе клел да присъствува.

Ако наистина се бяха добрали до Роулинс, то на Чансълър трябваше да бъде подхвърлено още едно име.

Чак когато пристъпи към редицата асансьори, Питър зърна лицето си в големите огледала в хотела. Наистина целият беше в кръв, както бе казал полицаят Донъли. Сакото разкъсано, обувките мръсни, лицето му оплескано в кръв и кал. Съвсем нямаше благопристойния вид, типичен за посетителите на хотел „Хей-Адамс“. Имаше чувството, че чиновниците от администрацията копнееха час по-скоро да се изнесе от фоайето. И той искаше същото. Мечтаеше за студено питие и топъл душ.