Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Питър разбра. Това обясняваше отшелническия живот в старата къща в провинцията, нерегистрирания телефон, отсъствието на адрес в справочната на Пентагона. Генерал Брус Макандрю живееше в уединение, защото жена му бе душевноболна.

— Виждам — отвърна тихо Питър. — Но не разбирам напълно. Това ли е причината?

— Да. — Генералът се поколеба, после погледна жена си и привдигна лицето й към своето. — След нещастен случай. Лекарите казваха да я оставя в клиника. Но аз не пожелах.

Сега на Питър всичко му се изясни. Висшите генерали от Пентагона нямаха право на лични трагедии. Други трагедии — да. Като например смърт или осакатяване по бойното поле. Но не и това, умствено разстроена съпруга. Съпругите трябваше да стоят дълбоко в сянка, да не се намесват в живота на войника.

…и когато за лека нощ ме целунеш, няма да искам да си тръгна в бурята…

Жената на Макандрю гледаше втренчено Питър. Очите й се разшириха, устните й се разтвориха и тя нададе страхотен писък. После още един. И още един. Въртеше шия, извиваше гръб, писъците й ставаха все по-истерични, неконтролируеми.

Макандрю здраво я притисна към себе си и изгледа Чансълър. Питър заднишком отстъпи в кабинета.

— Не! — изрева генералът. — Върнете се! Елате на светло. Поднесете си лицето на светлината, дявол ви взел!

Питър се подчини почти слепешката. Тръгна към лампата върху ниската масичка и остави светлината да огрее лицето му.

— Всичко е наред, Мел. Всичко е наред. — Макандрю я люлееше в обятията си. Седнал на пода, притиснал лицето си в нейното, той възвръщаше спокойствието й. Писъците престанаха. Сега тя се тресеше в ридания. Дълбоки страдалчески ридания.

— А сега се измитайте оттука — извика генералът към Чансълър.

Вън от Рочъстър Олд Мил Пайк свиваше на запад, после свърваше на юг и се вливаше в магистралата на Мериленд, която водеше за Вашингтон. Магистралата бе почти на двайсет мили от дома на Макандрю, пътят дотам прорязваше планината, като се виеше и заобикаляше масивни морени и осеяни със скали хълмове. Околността беше бедна, ала откъсната от света и спокойна.

„С какви ли усилия Макандрю е открил това място?“, мислеше си Чансълър. Сега залязващото слънце биеше точно в очите му и обливаше предното стъкло в ослепително сияние. Той смъкна козирката, но това почти не му помогна. Мислите му отново се върнаха към сцената, която току-що бе оставил.

Защо умопомрачената реагира така истерично, като го видя? Когато го зърна, лицето му бе в сянка. И се успокои чак когато Макандрю го накара да застане под светлината. Нима й бе заприличал на някого? Едва ли. Прозорците на старата къща бяха малки, дърветата отвън — високи и кичести — скриваха късното следобедно слънце. Съпругата на генерала не би могла да го разгледа внимателно. Значи, не я смути лицето. Какво тогава? Какви ли кошмарни видения бе събудил в душата й?

Лонгуърт постъпи отвратително, но постигна своето. Жалката фигура на Макандрю бе най-убедителен пример за безмилостната разправа, на която бе жертва генералът. Ако приемеше предположението на Лонгуърт, че досиетата на Хувър са оцелели и злонамерено се използуват, то Макандрю бе удачен избор. Човекът у Чансълър взе да се бунтува, но писателската му същност бе заинтригувана. Подхвърлената идея бе осъществима: наистина, тази ситуация съдържаше материал за роман. Имаше готово начало, основано на неотдавнашните събития, Даниъл Съдърланд бе потвърдил фактите. Имаше и пример за това какво можеше да се случи. Той сам бе станал свидетел.

Изведнъж почувствува прилив на енергия. И желание отново да пише.

Сребриста кола се изравни с него. Питър намали, като й даде възможност да го изпревари в ярката жълта светлина. „Сигурно шофьорът добре познава пътя — помисли си Чансълър. — Само човек, добре запознат с тия остри завои, би си позволил да изпреварва при този ослепителен блясък в очите.“

Но сребристата кола не го задмина. Движеше се успоредно с него и ако очите на Питър не го лъжеха, плътно съкращаваше разстоянието помежду им. Той погледна към изчезващото пространство между двата автомобила. Да не би шофьорът да му дава някакъв знак?

Но той не му даваше знак — тя по-точно. Шофираше жена. Тъмната й коса, отгоре с широкопола шапка, се разстилаше по раменете. Носеше слънчеви очила, устните й бяха плътно покрити е червило, което подчертаваше бледия й тен. Яркооранжево шалче се подаваше над сакото й. Тя гледаше право пред себе си, сякаш въобще не забелязваше другия автомобил.