Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Тези упреци нямаха основание. Бюрото не беше бойна група, то бе учреждение, което се занимаваше с установяване на факти. А данните най-добре се набираха, когато страната е будна. Не, упрекът му не бе основателен, макар че предстоеше дълбока реорганизация. Така говореха всички.

Можеха да започнат от израза на Хувър „Опора на правителството“, О. П. По-добре да се каже ФБР, поне е по-малко претенциозно.

„Тук има толкова допотопни неща“, мислеше си О’Брайън. Оплетена организационна система, взаимно пречещи си и дублиращи се звена и сфери на действие, подсилени отдели, където не е нужно, отслабени звена, където е нужна сила. Стандарти в облеклото, стандарти в поведението — социално, сексуално, ограничения в мисленето. Наказания се раздаваха за незначителни простъпки, справедливи, нужни порицания се отменяха с ласкателство и подмазвачество. Страх, страх, страх. Страхът господствуваше в Бюрото, откакто Куин бе във Вашингтон.

Четири години той държеше устата си затворена. Той и още неколцина, които искрено вярваха, че са внесли някакъв оздравителен полъх във висшите кръгове на ФБР. Те също можеха да държат очите си затворени за истински нередните, за опасните неща. И да ги открият пред други, когато настъпи моментът.

Той самият на честна основа бе доставял информация на други разузнавателни агенции, когато гневът на дирек тора по повод реални или мними оскърбления забрани всяко сътрудничество. Спомни си за тази своя дейност, понеже погледът му падна върху малката сребърна детелина, която висеше на верижка около мастилницата му. Бе му подарък от Стефан Варак от Съвета за Национална сигурност. С Варак се запознаха преди години, когато Хувър отказа да дава за Съвета за Национална сигурност данни относно служителите в ООН от страните на Източния блок. А СНС се нуждаеше от тези сведения. О’Брайън просто отиде в Първи отдел, пресне сведенията и ги предаде на Варак на първия им съвместен обяд. Оттогава често обядваха заедно. От Варак той научи много.

Сега, след смъртта на Хувър, доста неща трябваше да се променят. Така говореха всички. Куин щеше да повярва, когато види разпорежданията на книга. Може би чак тогава решението, което бе взел преди четири години, можеше да има смисъл.

Никога не бе заблуждавал нито себе си, нито жена си. Назначението му във ФБР бе „политическа козметика“. Той бе помощник-прокурор в Сакраменто, когато го мобилизираха и изпратиха във Виетнам като офицер. Не го оставиха на юридическа работа, а го зачислиха към Военното разузнаване, по причини, които имаха нещо общо със съдебната му практика. Четиридесетгодишният адвокат се преквалифицира във военен разузнавач. Това бе в 1964. Накрая — неочаквано стълкновение в северните райони, плен, две години борба за живот при най-примитивни условия, бягство.

Избяга през март 1968 година: в проливните дъждове с мъка си проправяше път край противниковите позиции на югозапад към зоната на ООН. Беше отслабнал с двадесетина килограма, физически напълно унищожен. Но се завърна като герой.

А в ония години се търсеха герои, имаше остра нужда от тях. Защото се ширеше недоволство, митовете бяха развенчани. На ФБР също трябваха герои, а разузнаваческите дарби на О’Брайън бяха забелязани. Хувър имаше слабост към героите. Той му предложи работа. И, разбира се — героят прие.

Аргументите бяха прости. Ако започне работа на по-високо стъпало в служебната йерархия и напредне бързо, може да се надява на по-добри перспективи в Министерството на правосъдието. Далеч по-добри, отколкото в Сакраменто. Сега той бе четиридесет и девет годишен бивш герой, който наистина бе научил много неща, но държеше езика си зад зъбите. Твърде много неща знаеше и тъкмо това го безпокоеше.

Нещо не беше в ред. Нещо трябваше да се случи, а не ставаше. Един жизненоважен елемент от диктатурата на Хувър оставаше неоткрит, неизяснен.

Джон Едгар Хувър разполагаше със стотици, може би с хиляди свръхсекретни досиета. Папки, които съдържаха унищожителна информация за много от най-влиятелните и най-могъщите хора на нацията.

След смъртта на Хувър за досиетата нищо не се споменаваше. Никой не искаше да се признае съществуването им, никой не настояваше за унищожението им. Сякаш всеки се боеше да свърже името си с разкритието на тази тайна. Страхът бе голям: мълчи ли се за тях, може би ще потънат в забрава.

Но друга беше истината. Досиетата трябваше да бъдат някъде. Куин се зае да разучи случая. Започна от службата, където се унищожаваха документи. Там от месеци не бе постъпвало нищо от кабинета на Хувър. Провери в лабораториите за микрофилми и микроданни. Но в паметта на машините нямаше нищо. После старателно провери всички входящи дневници, всичко, свързано директно с пратките на Хувър. Никъде нищо.