Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— В основни линии, да. В последните години той се беше озлобил. Навсякъде виждаше врагове. Погубваше добри хора, неизвестно защо. Чак месеци по-късно се виждаше пръстът на директора. Ние се мъчехме да спрем тази вълна от несправедливост.

— Бихте ли ми казали кои други бяха в групата?

— Не, разбира се. — Съдърланд сне очилата си и ги задържа в ръка. — Достатъчно е да ви кажа, че това бяха хора, способни да се противопоставят, тяхното мнение не би се пренебрегнало.

— А човекът, за когото говорехте, този агент в оставка…

— Не съм казал „в оставка“ — коригира го Съдърланд, — казах „бивш“.

Питър се обърка след този укор.

— Казахте, че този бивш агент е бил отговорен за наблюдението?

— За определени специфични наблюдения. Хувър ценеше Лонгуърт. Той го бе назначил като координатор за постъпващата информация за хора с доказани или потенциални антипатии към ФБР или към самия Хувър. Списъкът на тези лица бе огромен.

— Но видимо той е престанал да работи за Хувър. — Чансълър отново се запъна. Не знаеше как да формулира въпроса си. — Казахте, че сега е на работа в Държавния департамент. Ако е така, то той е бил откъснат от ФБР при доста необичайни обстоятелства.

Съдърланд си сложи очилата и се хвана за брадичката.

— Разбирам какво ме питате. Отговорете ми, каква е причината за вашето посещение тук?

— Опитвам се да узная дали мога да събера достатъчно материал за книга върху последните години на Хувър. Или, честно казано, върху неговата смърт.

Ръката на съдията се отпусна в скута му. Той остана съвършено неподвижен и гледаше в Питър.

— Не съм сигурен, че ви разбрах напълно. Защо дойдохте при мен?

Сега бе редно Питър да се усмихне:

— Романите, които пиша, изискват известна достоверност. Те са художествена измислица естествено, но аз се мъча да вмъквам колкото се може безспорни факти. Преди да започна една книга, разговарям с множество хора. Опитвам се сам да почувствувам конфликтите.

— Имате определено удачен подход. Синът ми цени заключенията, които правите. Снощи много убедено ми говори за това. — Съдърланд се наклони напред и опря лакти върху масата. Искрицата хумор се върна в погледа му. — А аз ценя мнението на сина си. Той е прекрасен адвокат, макар и доста строг в съда. Вие умеете да пазите тайна, нали, мистър Чансълър?

— Разбира се.

— И самоличности. Но естествено. Вие не потвърдихте, че сте разговаряли с Алан Лонгуърт.

— Никога не бих си послужил с името на човек, ако той не е дал съгласието си.

— От юридическа гледна точка бих ви посъветвал същото. — Съдърланд се усмихна. — Вече се чувствувам като участник в замисъла.

— Не бих отишъл толкова далеч.

— Добре. Всичко това е вече минало. И не е нещо изключително. Тия неща стават във Вашингтон всеки ден. Неразделна практика в равносметките и действията на нашето правителство, така си мисля понякога. — Той млъкна и внимателно вдигна дясната си ръка към Питър. — Ако използувате нещо от това, което ви кажа, ще трябва да го направите дискретно и внимателно, като не забравяте, че нашата цел бе благородна.

— Разбира се, сър.

— През март Алан Лонгуърт се пенсионира по-рано от едно държавно учреждение и тайно бе прехвърлен в друго. Смяната стана така, че да бъде изтеглен далеч от полезрението на ФБР. По понятни съображения. Когато разбрахме, че Лонгуърт е координатор на сведенията за „негативни елементи“ — много уместен израз, — ние му подсказахме опасността от злонамерените атаки на Хувър. Той започна да ни сътрудничи. За два месеца ни съобщи стотици имена, разкриваше ни кой е в списъка и в какво се обвинява. Той пътуваше надлъж и нашир, предупреждаваше за грозящата опасност тези, които смятахме за нужно да известим. До смъртта на Хувър Лонгуърт бе нашата опора, нашето защитно оръжие, така да се каже. Работата му бе много ефикасна.

Питър започна да проумява чудатостта на светлокосия човек от Малибу. Сигурно в него са се борели предаността към Хувър и предаността към правдата; сигурно е бил разяждан от чувство за вина. Това обясняваше неговото странно поведение, резките атаки, внезапното възпиране.

— Значи, след смъртта на Хувър задачата на този човек е свършила?

— Да. С внезапната, дори неочаквана смърт на Хувър необходимостта от тези защитни действия отпадна. Те завършиха заедно с погребението му.

— А какво стана с него?

— Доколкото съм уведомен, получил е добра компенсация за усилията си. Държавният департамент го прехвърли към така наречената лека служба. Без особено натоварване.