Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Първата улика откри в дневниците на охраната. На първи май, точно преди смъртта на Хувър, бе регистрирано късно посещение. Това го изуми. Трима агенти — Солтър, Крепс и Лонгуърт — били допуснати в единадесет и петдесет и седем, без да имат пропуск от „Отдела за сигурност“. Директорът наредил да ги пуснат направо по видеотелефона. От дома си.

Постъпката изглеждаше нелогична. Куин направи опит да се свърже със старши агент Лестър Парк, който бе пуснал тримата. Не се оказа лесно. Парк бе напуснал месец след смъртта на Хувър с нищожна пенсия, но намерил достатъчно пари, за да си купи просторно имение във Форт Лодърдейл. Също необяснима история.

Парк не внесе яснота по въпроса. Разказа, че лично е разговарял онази вечер с Хувър. И самият Хувър дал строги и поверителни указания да допусне тримата агенти в сградата. Останалите разпореждания идвали от тях.

Куин се опита да открие тримата агенти с имената Солтър, Крепс и Лонгуърт. Но „Крепс“ и „Солтър“ се оказаха кодове — имена и биографии, които се ползуваха от разни агенти при изпълнение на тайни операции. Никъде не попадна на сведения, че тези имена са били използувани със задача през май. Може би операцията бе секретна и Куин нямаше достъп до нея.

Преди по-малко от час успя да научи нещо за Лонгуърт. Толкова бе потресен, че позвъни на жена си, че няма да се прибере за обяд.

Лонгуърт себе пенсионирал от Бюрото два месеца преди смъртта на Хувър. Сега живееше на Хавайските острови. Това бе потвърдена информация. Тогава какво е търсил във Вашингтон, на западния вход на ФБР в нощта на 1-ви май?

О’Брайън знаеше, че е попаднал на сериозно и необяснимо несъответствие в официалните документи, и бе сигурен, че то е свързано с досиетата, за които никой не смееше да продума. На другия ден той се готвеше да отиде при главния прокурор.

Телефонът иззвъня и го стресна. Вдигна слушалката.

— О’Брайън слуша — каза той, без да скрива изненадата си. Рядко някой звънеше по това време.

— Хан Чу! — шепотът застина по линията. — Спомнете си мъртвите от Хан Чу!

Каръл Куинлан О’Брайън не можа да си поеме дъх. Очите му се замъглиха. Предметите изгубиха реалните си очертания.

— Кой е насреща?

— Те ви молеха. Спомняте ли си как ви молеха?

— Не! Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие?

— Много добре разбирате — продължи студеният шепот. — Виетнамският командир заплаши, че ще последват екзекуции, ако някой от Хан Чу избяга. Малцина можеха да го направят. Те обаче решиха да не бягат заради другите. Но не и вие, майор О’Брайън! Не и вие!

— Това е лъжа. Не е имало такива уговорки! Не!

— Отлично знаете, че такава уговорка съществуваше! Но вие ги предадохте! Бяхте деветима. Вие бяхте най-здрав. Казахте им, че ще избягате, а те ви молеха да останете. На следната сутрин, когато вие бяхте далеч, тях ги изведоха на полето и ги разстреляха.

О, божичко! Света дево Марийо! Иначе бе го замислил! Те чуваха през дъжда артилерийската стрелба в далечината. Друг шанс нямаха. Нашите бяха толкова близко! Той просто трябваше да се добере до оръдията. До американските оръдия! После щеше да им покаже Хан Чу на картата и те щяха да го превземат. Умиращите щяха да бъдат спасени! Но дъждът, болестта и нощният мрак му изиграха жесток номер. Въобще не откри оръдията. И другите загинаха.

— Припомнихте ли си? — сега шепотът бе по-мек. — Осем души загинаха, за да може майорът да бъде посрещнат в Сакраменто като герой. Не знаете ли, че Хан Чу бе превзет само след две седмици?

Недейте, О’Брайън, недейте! Ако нашите са толкова близо, виетнамците ще побягнат и ще ни оставят! Те не могат да се влачат с нас. Ние само ги бавим. Няма да ни убият! Ако не им дадете повод! Недейте! Не сега! Това е заповед, майоре!

Тези думи бяха изречени в мрака от изтощения от глад подполковник, единствения друг офицер в колибата.

— Не сте разбрали! — отвърна той. — Всичко изопачавате! Нещата съвсем не бяха така!

— Точно така е било всичко, майоре! — настоя шепотът. — Няколко месеца по-късно намериха документ у един убит виетнамец. Този документ представляваше предсмъртната изповед на подполковника, който добре е знаел какво грози пленниците от Хан Чу. Осем души са били разстреляни, защото вие отказахте да се подчините на пряката заповед на един по-висш офицер…

— Никой нищо не ми е споменавал досега… Защо?

— Посрещнаха ви с почести, с паради. Това бе достатъчно.

Куин О’Брайън се хвана с ръка за челото. Усети някаква празнота в гърдите си.