Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Преди три години, господин конгресмен. Сигурен съм, ако се замислите, ще си спомните. Съдебният следовател на Нюпорт Нюз установи, че смъртта е настъпила в дванадесет и тридесет през нощта. Горе-долу по същото време, което сме сега. Датата бе двадесет и втори март.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Роулинс усети, че му се повдига.

— Казах ви, че това не е важно. Не е по-важно от онази негърска девойка в Нюпорт Нюз. Колко годишна бе тя, господин конгресмен? Четиринайсет? Така ли беше? Грозно, нали? Говореха, че била цялата нарязана и пребита.

— Не разбирам за какво говорите. Нямам нищо общо с подобен случай. — Роулинс бързо поднесе чашата към устните си и отпи. Повечето от течността се изтърколи по брадата му. — Нито пък съм бил близо до…

— Нюпорт Нюз? — прекъсна го силният шепот. — В нощта на 22 март 1969? Зная, че бяхте там. В същност пред себе си държа подробен летателен маршрут на частния ви самолет „Чесна“, който излита и се връща на частното ви летище на десет мили от Нюпорт Нюз. Имам и описание на пътника: дрехи, оплескани с кръв, пиян. Да ви го прочета ли?

Роулинс изпусна чашата, която се разби на пода.

— Престанете… спрете!

— Няма за какво да се тревожите. Вие председателствувате комисия в Камарата на представителите, която ме интересува. Аз просто не одобрявам вашата съпротива срещу законопроект X. Р. 375. Вие ще промените своята позиция, Роулинс! Вие ще организирате пълна подкрепа на законопроекта…

Филис Максуел мина покрай рецепцията на хотел „Хей-Адамс“ и тръгна към зала „Лафайет“. Обичайна тълпа чакаше да се опразни място за обед. Този наплив не я засягаше. Оберкелнерът на „Лафайет“ щеше да я забележи и да я отведе до нейната маса. Беше закъсняла е петнайсет минути: това е добре. Партньорът, който я чакаше за обяд, сигурно нервничеше, притесняваше се, чудеше се дали не е забравила за срещата. Това бе още по-добре. Той щеше да премине към самоотбрана.

Тя спря пред огледалото, огледа се, доволна от външния си вид. „Не изглеждам зле“, помисли си тя. Наистина, съвсем не зле за някогашното простичко, възпълно девойче на име Паула Мингъс от Чиликот, Охайо, сега вече на четиридесет и седем. Тя бе елегантна… най-удачно казано. Имаше стройни дълги крака, стегнат бюст, източена шия, почти класическо-гръцка, приятно подчертана от перленото колие. Лицето й бе приятно. Тук думата „елегантно“ също бе подходяща. Очите й бяха поразителни: те правеха всекиму впечатление. Пъстри, любознателни, очи на опитна журналистка. Тя умело ги използуваше навсякъде, проникваше с тях в събеседника, когото интервюираше, и тези очи сякаш казваха: „Не ви вярвам нито за миг. Кажете още нещо, но по-убедително.“

Тя бе успяла да измъкне твърде много истина от доста лъжци само с тези очи. Неведнъж бе смайвала Вашингтон с достоверни истории, за чието съществуване мнозина бяха чували, но никога не вярваха, че могат да се появят в печата. Бе изтръгвала признания, без да говори — очите й вършеха всичко.

Разбира се, понякога очите й не само се съмняваха, те и обещаваха. Но тя не се самозаблуждаваше. Четиридесет и седем не бяха двадесет и седем, елегантна или не. С годините очите й повече изследваха, отколкото обещаваха. По редица причини.

Филис Максуел бе известното име, а не Паула Мингъс от Чиликот. Първият редактор, който помести нейна бележка още преди четвърт век, промени рожденото й име на Филис Максуел. Тя се разви добре. Отнасяше се сериозно към работата си, търсеше трудни журналистически задачи.

Както и днес. Имаше нещо гнило, дълбоко гнило в настоящата предизборна кампания. Неясни заплахи и невероятни обещания се използуваха като оръжия, за да се измъкват зашеметяващи парични суми от неохотни дарители.

— Мис Максуел! Радвам се да ви видя тук! — Това бе оберкелнерът на „Лафайет“.

— Благодаря ви, Жак.

— Заповядайте, мис Максуел. Вече ви чакат.

Той наистина чакаше. Млад мъж с гладко избръснато и сладникаво лице на херувим и нетърпеливи очи скокна в знак на внимание раболепно към нея. Още един завършен лъжец. Те бяха навсякъде. „Укроти я.“ Филис сякаш чуваше указанията.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя.

— Кой е закъснял? Аз току-що дойдох. — Той се усмихна.

— В такъв случай закъснелият сте вие, нали? — Това бе констатация, която се прие с неловка усмивка. — Няма значение, Пол. Пийнете нещо. Имате нужда, аз няма да ви издам.

Така и направи. Изпи три поред. И почти не докосна своето ястие — яйца по бенедиктински. Затова пък не ножа да издържи политиката на изчакване.