Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Продължавайте — нетърпеливо го подкани Чансълър.

— Давате ли ми честната си дума, че никога няма да споменавате името ми пред него?

— Да, по дяволите! Право да ви кажа, имам чувството, че след няколко минути ще си кажем „сбогом“ и повече въобще няма да се сетя за вас.

— Чували ли сте някога за Даниъл Съдърланд?

По лицето на Питър се изписа удивление. Даниъл Съдърланд бе титан, във фигуративния и буквалния смисъл на думата. Прочут негър, чиито изумителни постижения съвпадаха с гигантския му ръст. Човек, проправил си сам пътя от бедняшките плантации на Алабама до най-високите кръгове на държавната юридическа система. Два пъти отхвърля предложенията на президента за Върховния съд, предпочитайки по-активното поприще на съдия.

— Съдията?

— Да.

— Разбира се. Всеки го познава. Защо мислите, че той е един от хората, установили с вас контакт?

— Видях името му в списък на Държавния департамент за разпращането на документи. Не се полагаше да го видя, но го видях. Вървете при него. Попитайте го, имало ли е хора, които са проявявали интерес към последните две години от живота на Хувър.

Изкушението бе неустоимо. За Съдърланд се говореха легенди. Сега вече Питър гледаше на Алан Лонгуърт много по-сериозно, отколкото преди няколко секунди.

— Може и да го направя. Какви са другите факти?

— В същност само този има тежест. Останалите са незначителни. Освен може би още едно име. Генерал Макандрю. Брус Макандрю.

— Кой е той?

— До неотдавна заемаше висок пост в Пентагона. Всичко му вървеше. Можеше да стане с лека ръка председател на Комитета на началник-щабовете. Изведнъж, без някаква видима причина, заряза всичко. Униформата, кариерата, всичко.

— Също като вас — подхвърли Чансълър. — Но може би в по-различен мащаб.

— Съвсем не като мен — отвърна Лонгуърт. — Имам някакви сведения за него. Връщам се към предишната си служба. Нещо е станало с него преди двайсет и една-две години. Явно никой не знае какво или, ако знаят, не казват, но е нещо достатъчно сериозно, щом като данните за случилото се са изтеглени от служебното му досие. Осем месеца от 1950 или 1951, само това си спомням. Но може би това има връзка с един-единствен първостепенен факт — вашия най-важен факт, Чансълър. Косите ми настръхват от ужас.

— За какво става дума?

— Личните досиета на Хувър. Може би Макандрю е фигурирал там. Той бе изработил досиета на около три хиляди души от цялата страна. На хора от правителството, от индустрията, от университета, от армията, от най-могъщите до най-посредствените. Може и да не вярвате, но ви говоря истината. Тези досиета са изчезнали, Чансълър. Не са открити след смъртта на Хувър. Някой се е добрал до тях и сега този някой ги използува.

Питър гледаше втренчено Лонгуърт.

— Досиетата на Хувър? Но това е лудост!

— Помислете за това. Ето моята теория. Този, който ги притежава, е убил Хувър, за да се добере до тях. Проверихте ме. Дадох ви имената на двама души, с които можете да се свържете. Все ми е едно какво ще говорите пред Макандрю, но обещахте да не споменавате името ми пред съдията. От вас не искам нищо. Само да размислите над случая, това е всичко. Да помислите за възможностите.

Без да покаже, че е свършил, без да кимне или махне с ръка, Лонгуърт извърна гръб и се отдалечи. Питър стоеше като поразен под лекия дъжд и гледаше как някогашният служител на ФБР тича към пътя.

Чансълър седеше в бара на ресторанта на Петдесет и шеста Източна улица. Атмосферата тук напомняше на едновремешна английска гостилница, което особено му допадаше, защото предразполагаше към дълги обеди и многословни разговори.

Беше позвънил на Тони — Морган и Джошуа Харис и ги покани да се срещнат тук. После взе късния следобеден самолет от Лос Анджелес. От месеци насам сега за първи път спа в собствения си апартамент — колко благотворно му подействува! Трябваше отдавна да се прибере. Измамното убежище в Калифорния се бе оказало истински затвор.

Някаква промяна ставаше с него. Прищрака нещо в главата му, срути се някаква преграда, отприщи се дълго натрупвана енергия. Нямаше представа дали това, което му бе разказал Лонгуърт, има някакъв смисъл. Напротив, звучеше му прекалено абсурдно! Фактът за убийството бе сам по себе си немислим. Но догадката бе примамлива. Всеки роман започва с някаква догадка. А тази провокира несрещани досега възможности! Нима един изключителен човек като Съдърланд би допуснал дори далечен намек за убийството на Хувър? Можеше ли наистина отдавна липсващият отрязък от служебното дело на някой си генерал Макандрю да има връзка с цялата история?