Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

През кухненския прозорец зърна Алан Лонгуърт, който крачеше по плажа в дъжда към неговата къща. Необяснимо защо тази гледка извика в съзнанието му друга картина. Спомни си как той самият лежеше върху пясъка в ярък слънчев ден. До него имаше вестник.

Втори май. На втори май бе починал Джон Едгар Хувър.

Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит.

— Господи боже — тихо изрече Чансълър в телефонната слушалка.

Двамата тръгнаха покрай брега под ромона на дъжда. Лонгуърт не желаеше да разговарят в къщата, нито в затворено помещение, където би могло да има електронна подслушвателна апаратура. В това отношение имаше твърде богат опит.

— Проверихте ли ме? — запита светлокосият.

— Разбира се, добре знаете — отвърна Питър. — Току-що затворих телефона.

— Доволен ли сте?

— Че сте този, за който се представяте — да. Че имате добро досие, че способностите ви са лично забелязани от Хувър и че сте се оттеглили преди пет месеца — всичко това е така.

— Не съм споменал за никакви лични препоръки от Хувър.

— Но те са в досието ви.

— Естествено. Работех пряко за него.

— Служили сте в Сан Диего, както споменахте. Били сте негова свръзка с Ла Джола.

Лонгуърт се усмихна мрачно.

— Прекарвах повече време във Вашингтон, отколкото в Сан Диего. Или в Ла Джола. Но това не фигурира в досието ми.

— Защо не?

— Защото директорът не искаше да се знае.

— И все пак, защо не?

— Казах ви. Работех лично за него.

— В какво отношение?

— С досиетата. С неговите лични досиета. Бях свръзка. Ла Джола значи много повече, не е само наименование на селце на тихоокеанското крайбрежие.

— Твърде зашифровано за мен.

Светлокосият спря.

— Повече не мога да ви кажа. Ако научите още нещо, то ще е от друг източник.

— Вие сте прекалено самонадеян. Кое ви кара да мислите, че ще тръгна да се интересувам?

— Вие не може да си обясните защо съм се пенсионирал: И никой не го проумява. Няма смисъл. Имам минимална пенсия без допълнителни доходи. Ако бях останал във ФБР, можех да стана помощник или дори заместник-директор.

Лонгуърт тръгна отново. Питър крачеше редом с него, без никаква болка в крака си.

— Е, добре, защо напуснахте Бюрото? Защо не почнахте някъде работа?

— Истината е, че не съм се пенсионирал. Бях прехвърлен на друг правителствен пост и ми бяха дадени известни гаранции. Сега работя — това няма да намерите в никое досие — в Държавния департамент, задграничен отдел, Тихоокеански операции. На шест хиляди мили от Вашингтон. Ако бях останал във Вашингтон, щяха да ме очистят.

— Добре, поспрете! — прекъсна го Чансълър. — Разбрах вече накъде биете и ми писна от тия глупости. Искате да ми внушите, че Джон Едгар Хувър е бил убит. Той е „влиятелният“ човек, за когото говорехте.

— Направили сте връзката — отвърна агентът.

— Съвсем логичен извод, но не мога да повярвам нито за миг. Звучи нелепо.

— Не съм ви казал, че мога да го докажа.

— Не се надявам. Това е немислимо. Той бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване.

— Може би да. А може би не. Не познавам човек, който досега да е видял медицинско заключение за здравословното му състояние. Изпращаха му ги лично в оригинал, копията бяха забранени. Той имаше начини да контролира съблюдаването на тези изисквания. Не се разреши аутопсия на трупа му.

— Той бе над седемдесет. — Питър поклати глава с отвращение. — Имате дяволско въображение.

— А романите ви не са ли същото? Не започвате ли от една концепция? От една идея?

— Приемам. Но концепциите, които развивам, трябва да бъдат поне вероятни. Трябва да съществува достоверност в основни линии или поне така да изглежда.

— Ако под достоверност разбирате факти, мога да ви предложа няколко.

— Кажете.

— Първият съм аз. През март миналата година с мен влезе във връзка група от няколко души, които не мога да назова, но които са достатъчно влиятелни, за да движат най-важните колела в Държавния департамент. Те организираха преместването ми, за което Хувър никога не би дал съгласие. Дори не знам как го направиха. Безпокоеше ги информацията, която Хувър бе натрупал. Досиета на няколко хиляди граждани.

— Същите тези хора ли ви осигуриха известни гаранции? За направените услуги не желаете да разкриете нищо повече?

— Да. Без да съм сигурен, мисля, че познавам един от тях. Бих ви го съобщил. — Лонгуърт спря. Както и предния ден прояви известна колебливост. Но настойчивостта в очите му се възвърна.