Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Точно така. Да се подплати нашата версия за липсващите досиета. Това само ми е нужно. Думите на Съдърланд ще бъдат стръвта, която Чансълър трябва да захапе.

— Опасно е — заговори тихо Браво. — Никой член на „Инвър Брас“ не бива открито да участвува в каквито и да е планове.

— Но времето го изисква. Вас ви изключих заради предишните ви срещи с Чансълър.

— Разбирам. Всяко съвпадение би възбудило въпроси. Ще разговарям с Венис… А сега да се върнем към нещо, което споменахте преди. Психологическото състояние на Чансълър. Ако съм ви разбрал правилно…

— Разбрали сте ме — кротко го прекъсна Варак. — Не бива да му позволяваме да се възстанови. Не бива да му позволяваме да функционира на предишното си рационално ниво. Той трябва Да привлече внимание върху себе си, върху своите разкрития. Ако е нестабилен, той се превръща в заплаха. Щом тази заплаха стане достатъчно тревожна, този — или тези — с досиетата ще се види принуден да се отърве от него. И когато го направи — ние ще сме насреща.

Браво се наклони напред, по лицето му се изписа внезапна загриженост:

— Струва ми се, това излиза извън приетите граници?

— Не съм останал е впечатлението, че сме очертавали някакви граници!

— Те са вътрешни граници. Съществува предел, до който можем да използуваме Питър Чансълър. Това означава, че нямаме право да излагаме живота му на риск.

— За мен това е логическото продължение на плана ни. Направо казано, планът ни е безсмислен без този фактор. Струва ми се, че ние с готовност бихме заменили живота на Чансълър за изчезналите досиета. Не мислите ли?

Сейнт-Клеър не отговори.

Чансълър застана пред остъклените врати с изглед към брега и отново надникна между завесите. Светлокосият все още бе там. Стоеше вече повече от час, разхождаше се безцелно под горещото следобедно слънце, обувките му затъваха в топлия пясък, ризата му бе разкопчана на врата, сакото — преметнато през рамо.

Той крачеше напред-назад по късата плажна ивица на петдесетина метра от къщата, в пространството между верандата от червена секвоя и океана, и от време на време поглеждаше към къщата на Питър. Беше среден на ръст, може би малко под сто и осемдесет сантиметра, мускулест. Раменете му бяха широки и яки и ризата му се опъваше върху тях.

Чансълър го забеляза към обяд. Човекът стоеше неподвижно върху пясъка и гледаше към верандата. Гледаше — Питър бе убеден — право в него. Присъствието на този човек започна не само да го смущава, то взе да го дразни. Първата му мисъл бе, че Аарон Шефийлд е пуснал по следите му копой. Толкова пари бяха заложени в „Контраудар!“. Още повече пари бяха предложени при условия, които будеха тревожни въпроси.

Питър не обичаше да вървят по петите му. Особено копой като този. Той дръпна завесите встрани, отвори вратата и излезе на верандата. Мъжът престана да крачи и отново спря неподвижно на пясъка.

Загледаха се вторачено очи в очи и съмненията на Питър се разсеяха. Човекът бе дошъл за него, той чакаше него. Раздразнението му прерасна в гняв. Слезе по стъпалата и се запъти към брега. Човекът остана на място, без да пристъпи напред.

„Да вървиш по дяволите!“, помисли си Чансълър. На този частен плаж в Малибу идваха твърде малко хора. Ако някой ги гледаше, щеше да се изненада от необичайната гледка — една куцукаща фигура с памучни панталони, гола до кръста пристъпваше към напълно облечения човек, застанал неподвижно на пясъка. Наистина имаше нещо странно. Светлокосият непознат криеше нещо любопитно. Беше приятен на вид, с чисти черти, дори благородни. И в същото време излъчваше нещо смущаващо. Когато наближи достатъчно, Чансълър отгатна какво е: очите на непознатия се стрелкаха неспокойно. Това не бяха очи на покорен преследвач, нает от разтревожен директор на студия.

— Навън е доста горещо — прямо поде Питър. — Непрекъснато си задавам въпроса, защо се разхождате в тази жега? И то без да снемате очи от моята къща.

— От къщата, която държите под наем, мистър Чансълър.

— Тогава, моля ви, обяснете — отвърна Питър, — след като видимо знаете както името ми, така и условията, при които живея тук. Сигурно не защото тези, които са ви наели, плащат моя наем?

— Не.

— Едно на нула за мен. И аз така помислих. Сега избирайте — или ще задоволите любопитството ми, или ще повикам полицията.

— Искам дори да отидете и по-далеч. Имате връзки във Вашингтон. Искам да се свържете с някои от вашите хора и да поискате сведения за мен от картотеките на Федералното бюро за разследване.