Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Какво казва Джош?

— Смътно си спомням, но май му позвъних посред нощ по мое време. Трябва да е било около три сутринта в Ню Йорк.

— Стой си в къщи. Ще говоря с Джош. Един от нас ще ти позвъни отново.

— Добре. — Питър тъкмо се готвеше отново да се извини на жена му, когато осъзна, че Морган още не е свършил. Това мълчание означаваше, че още не му е казал всичко.

— Питър?

— Кажи.

— Да предположим, че Джош може да уреди нещата. С договора ти в Студията.

— Нищо няма да постигне — отново го прекъсна Чансълър. — Те не ме искат. Не съм им нужен.

— Но на тях им трябва името ти. За него са платили.

— Но няма да го получат. Ако направят по този начин филма. Казвам ти, обратното на онова, което съм написал.

— Това толкова ли е важно за тебе?

— Като литература — не. Но като мой личен възглед върху нещата — да. Изглежда, друг това не го интересува.

— Просто питам. Мислех, че си готов да почнеш книгата за Нюрнберг.

— Не съм още, Тони. — Питър се загледа в тавана. — Скоро, но сега още не съм. Пак ще поговорим.

Затвори телефона, като забрави за извинението. Вече мислеше за въпроса на Тони и за собствения си отговор.

Само да премине болката! И тази скованост! Сега и двете не бяха така остри, но все още го мъчеха. Почувствуваше ли болката или сковаността, споменът веднага се връщаше. Разбитото стъкло, ослепителните фарове, стържещият метал. Писъците. И омразата му към оня човек в кабината на камиона, който изчезна във виелицата. Оставяйки след себе си една мъртва жена и един почти мъртъв мъж.

Чансълър прехвърли краката си през ръба на леглото и стъпи на пода. Изправи се гол и потърси с очи банските си. Беше закъснял за сутрешното плуване. Утрото бе станало ден. Почувствува вина, сякаш бе нарушил важен ритуал. Дори по-страшно — осъзна, че този ритуал бе заменил работата му.

Забеляза плувките си върху един стол и се запъти натам. Телефонът звънна отново. Той обърна посоката и вдигна слушалката.

— Тук е Джошуа, Питър. Цял час разговарях с Аарон Шефийлд.

— И той се наложи. Между другото, извинявай за вчера.

— За тази сутрин — коригира го агентът му, но любезно. — Не се притеснявай. Ти беше вън от кожата си.

— Бях пиян.

— Това също. Да се върнем на Шефийлд.

— Трябва. Надявам се, получил си представа за това, което ти говорих снощи?

— Сигурен съм, че всеки по плажа на Малибу може да повтори някои от изреченията ти дума по дума.

— Какви са претенциите му? Аз няма да отстъпя.

— Юридически за него е все едно. Нямаш доказателства. Нямаш одобрен сценарий.

— Разбирам това. Но няма да мълча. Ще дам интервюта. Ще пожелая да махнат името ми. Ще опитам по съдебен път да ги заставя да променят наименованието на филма. Сигурен съм, че за това може да се заведе дело.

— Не си струва.

— Джош, те промениха цялостния смисъл!

— Съдът ще види какви пари си взел и това няма да ги изненада.

Чансълър отново примигна от болка и разтърка очи. Въздъхна горчиво:

— Казваш, че това няма да ги изненада. Какви времена настанаха! Тогава какво мога да предприема?

— Искаш да ти го кажа направо?

— Когато започнеш така, нищо добро не чакам.

— Но може и добро да излезе.

— Сега вече знам, че е ужасно. Казвай.

— Шефийлд иска да избегне разправиите, Студията също. Не им се ще да даваш интервюта, да говориш по телевизията. Знаят какво можеш да направиш и искат да си спестят неприятностите.

— Ясно. Достигаме до същността на въпроса. Гигантски касови приходи. Тяхната основна гордост, тяхното самочувствие.

Харис замълча. После продължи с мек тон:

— Питър, този ваш спор няма да засегне с нищо касовите приходи. Нищо чудно дори да ги повиши.

— Тогава какво ги вълнува?

— Просто искат да избягнат разправиите.

— Те живеят в непрекъснати разправии тук. Не вярвам това да е причината.

— Готови са да ни изплатят цялата сметка по договора, да свалят името ти от сценария, щом като искаш, но не да променят заглавието, разбира се… и ти предлагат премия, равна на половината приходи от продажбата на романа ти.

— Господи… — Питър се смая. Сумата, за която говореше Джошуа Харис, възлизаше на четвърт милион долара. — Но за какво?

— За да се оттеглиш и да не вдигаш шум около адаптацията.

Питър се загледа в диплещите се завеси пред остъклените врати. Имаше нещо нелогично, нещо жестоко порочно.

— Слушаш ли ме?

— Почакай малко. Казваш, че един спор ще увеличи приходите. А Шефийлд е готов да плати толкова пари, за да избегне скандала. Тогава ще бъде в загуба. Не виждам смисъла.