Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Чансълър го изгледа.

— Тогава скачам направо на въпроса. Хувър умря преди четири месеца. Не бе разрешена аутопсия на трупа. А досиетата са изчезнали.

На масата настъпи мълчание. Морган се наклони напред, взе да върти в ръка чашата си, ледените кубчета бавно кръжаха в уискито.

— Това се казва скок! Хувър бе почти осемдесетгодишен и имаше болно сърце от години.

— Кой твърди, че тия досиета са изчезнали? — запита Харис. — Може би са унищожени, накъсани или изгорени.

— Разбира се, биха могли.

— Но ти почти намекваш, че някой е убил Хувър, за да измъкне досиетата — подхвърли Морган.

— Аз не намеквам, аз го заявявам. Като белетристична догадка, не като факт. Казах, че не го вярвам, но, струва ми се, бих го направил да звучи вероятно.

Отново последва тишина. Морган погледна към Харис, после към Питър.

— Идеята е сензационна! — подхвърли предпазливо той. — Страхотна хипотеза! Може би прекалено силна, прекалено модна! Ще трябва да построиш солидна основа, а не знам дали това може да стане.

— А този човек от плажа — запита Джошуа, — когото не бива да назоваваме по име, вярва ли в историята?

Чансълър се загледа в питието си. Усети, че отговаряйки на Харис, гласът му е толкова несигурен, колкото и собственото му мнение.

— Не знам в същност. Имам една идея — това е само идея. Според мен онзи човек вярва, че някъде е съществувал замисъл за убийството. Това на него му е достатъчно. Достатъчно, за да ми довери две имена да направя проверка.

— Свързани с Хувър? — запита Морган.

— Не, не твърди чак това. Каза, че е само предположение. Едното име е свързано с групата във Вашингтон, обезпокоена от съществуването на досиетата и от това, че Хувър ги използува. Вторият случай е малко пресилен. Отнася се за изчезнали сведения от преди двадесет години.

— Но това може да ти послужи за основа — обърна внимание Морган.

— Така е. Но ако има нещо вярно за тази група, ще трябва изцяло да измислям. Защото човекът е от такава величина. За другия не знам нищо.

— Ще ни кажеш ли кои са тези хора? — попита Джошуа.

— Не още. Просто искам да чуя мнението ви за идеята. Роман за убийството на Хувър. Жертва на хора, които знаят за наличието на досиетата и искат да ги използуват за свои цели.

— Идеята е сензационна! — повтори Морган.

— Скъпо ще ти струва — каза Харис и погледна към издателя.

Конгресменът Уолтър Роулинс, издънка на Роулинсовци от Роуноук, вече западнала династия, но с активно политическо присъствие в някогашната Конфедерация на Вирджиния, седеше в библиотеката на своя дом в Арлингтън 7 7 Селище до Вашингтон. — Б. р. . Минаваше полунощ. Единствената светлинка идеше от настолната лампа с бронзови скоби, която осветяваше увеличените фотографии на различни представители на фамилия Роулинс, яхнали различни породи коне в различни пози по време на лов.

Той беше сам в къщата. Жена му бе заминала за Роуноук за уикенда, а прислужницата имаше почивен ден, което значеше, че ще прекара нощта вън от дома. Роулинс се усмихна, вдигна чашата към устните си и отпи няколко дълбоки глътки от възкиселото малцово питие. Жена му бе казала, че взима частния им самолет до Роуноук, но като нищо можеше да накара пилота да обърне и се приземи на полето в Маклийн. Нищо чудно тая проклетница да е сега в колата си на път за в къщи и само да чака удачния момент да се вмъкне. Мечтаеше да го хване с някоя негърка.

Роулинс примига. После събра погледа си върху бюрото, към телефона. Звънеше, проклетият. Това бе служебният телефон, пряката му лична връзка с Вашингтон. По дяволите!

Телефонът продължаваше да звъни. Не спираше. По дяволите! Мразеше да говори по телефон, след като е обърнал някоя друга чашка. Измъкна се от стола си, без да се разделя с чашата, и се заклатушка към бюрото.

— Да? Какво има?

— Добър вечер.

Гласът в телефона бе шепот, силен, но равен. Не би могъл да различи дали говори мъж или жена.

— Кой, по дяволите, се обажда? Откъде взехте тоя номер?

— Нито един от въпросите ви не е уместен. Важно е това, което аз ще ви кажа.

— Нищо не можете да ми кажете. Не говоря с…

— Роулинс, Нюпорт Нюз — процеди шептящият глас. — На ваше място не бих затворил.

Роулинс се вцепени. Пелена от мъгла падна пред очите му, не виждаше телефонната слушалка. После бавно я вдигна до ухото си, дъхът му секна:

— Кой сте вие? Какво значи това? Нюпорт… — Гласът му се изгуби, не успя да изрече думата докрай.