Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Послушайте, Фил, не лаете срещу когото трябва. Не искате да се разделите със славата си, нали!

— Нещо се оплетохте с метафорите. Хора като вас го правят често, Пол. Особено когато крият нещо.

— Ние нямаме какво да крием.

— Тогава да пристъпим към деловия разговор — прекъсна го тя. Дребните приказки я дразнеха. Навлизането в темата бе най-силната й страна. — Разполагам със следната информация. На две авиокомпании, които търсят нови маршрути, било казано — не особено деликатно, — че Бюрото за гражданска авиация няма да погледне благосклонно на техния въпрос, ако не се внесат значителни суми и т.н. и т.н. На крупна фирма за тежък автотранспорт се обаждат от профсъюзите: „Внесете еди-каква си сума, иначе ви чака стачка.“ Най-голямата фармацевтична компания по Източното крайбрежие била заплашена със следствие два дни след като от нея поискали значителна сума. И компанията платила. Следствие няма да има. Четири банки. Четири водещи банки, Пол. Две в Ню Йорк, една в Детройт, една в Лос Анджелес — всички искали да се уедрят, но им било съобщено, че молбите им с години ще останат без ответ, ако не се обърнат към хора, проявяващи разбиране към проблемите им. Те изплатили съответните контрибуции и въпросът им се уредил благоприятно. Всичко това е документирано. Разполагам с имена, дати, цифри. И ще разтръбя тези случаи с такъв вой, ако не ми докажете — най-обосновано, — че споменатите случаи нямат нищо общо с предизборната кампания. Няма да купите нито тези, нито кои да са други избори. Господи, глупаци такива!

Херувимчето пребледня.

— Сведенията ви са съвсем погрешни! Радикалната платформа на опозицията ще разкъса страната на парчета! Ще подкопае основите й, ще унищожи основните й свободи…

— О, престанете с тия приказки!

— Мис Максуел? — Беше Жак. Държеше телефон в ръка. — За вас е. Да ви свържа ли?

— Да, моля.

Оберкелнерът включи апарата към контакта. Поклони се и се отдалечи.

— Филис Максуел е на телефона.

— Извинете, че прекъсвам обяда ви.

— Прощавайте. Не ви чувам.

— Ще се опитам да говоря по-ясно.

— Кой е насреща? — Гласът в слушалката бе шепот. Зловещо равен в интонацията и висок в регистъра. — Това шега ли е?

— В никакъв случай, мис Мингъс.

— Максуел е името ми. Това, че знаете рожденото ми име, не ме смущава. То фигурира в паспорта ми.

— Да, зная — прозвуча ужасяващо странният шепот. — Това име е регистрирано и от граничните власти на остров Сент Винсент. На Гренадините 8 8 Верига от вулканични острови в Атлантическия океан, в южната част на Малките Антили. — Б. р. , мис Мингъс.

Кръвта се оттегли от лицето на Филис Максуел; страхотна болка разпъна черепа й. Ръката й затрепери. Стори й се, че ще повърне.

— Слушате ли ме все още? — запита зловещият шепот.

— Кой сте вие? — Тя едва отрони думите.

— Човек, комуто можете да се доверите. Бъдете сигурна.

О, небеса! Този остров! Нима бе възможно? Кой се интересуваше от това? Чие мръсно съзнание би могло да го използува? В защита на правотата? Но правотата се оказа грешна! Това бе свобода. От потайността и подозрението. Кому пречеше това?

Всяка година за три седмици Филис Максуел напускаше Вашингтон за уединение и почивка в Каракас. Но Паула Мингъс не оставаше в Каракас. Тя и други заминаваха за Гренадините, на техния остров. И там бяха съвсем сами. Жени, които се наслаждаваха до насита на любовта. С други жени. В интерес на професията и с цената на огромни усилия Филис Максуел криеше това от света.

— Вие сте мръсник! — прошепна тя на грозния шепот.

— Много хора биха употребили това определение за вас. Вие сама ще станете за посмешище и ще разбиете цялата си кариера. Ако тази ваша неопровержима тайна стане публично достояние…

— Какво искате?

— Ще обещаете на този честен млад човек срещу вас, че повече няма да се занимавате с проблемите, които вероятно досега сте разисквали. И че нищо няма да публикувате.

Филис — Максуел затвори телефона. Сълзи напираха в пъстрите и очи. Когато заговори, гласът й едва се чуваше:

— Вие нищо ли не бихте казали?

— Фил, кълна ви се…

— О, боже! Грабете, съсипвайте страната!

Тя стана и побягна от ресторанта.

Каръл Куинлан О’Брайън, известен сред колегите си от Бюрото като Куин, влезе в кабинета и седна на стола си. Беше почти осем, нощната смяна отдавна бе застъпила, което значеше, че половината от кабинетите вече бяха празни. „Шестдесет и четири процента от всички жестоки престъпления стават между седем и половина вечерта и шест сутринта“, мислеше си О’Брайън, а главният механизъм, който следеше за спазването на закона, през това време работеше с половин състав.